Приключват снимките и Мерил напуска студиото ядосана. Още е само ден втори, а "Крамър срещу Крамър" вече се превръща в "Стрийп срещу Хофман".
*****
Уди Алън прави следващия си филм в разбираемо черно-бяло, както вижда своя обект Манхатън. След успеха на "Ани Хол" и "Интериори" той се утвърждава като хроникьор на съвременния градски невротик: играчите на скуош, нуждаещите се от терапия и самохвалковците, които среща в "Илейнс", където вечеря почти всяка вечер от десет години.
Мерил пристига една сутрин в Уошингтън Мюс, редица къщи с порти, северно от парка Уошингтън Скуеър. Дошла е да снима две кратки сцени в "Манхатън", а ролята ѝ е на бившата съпруга на Уди Джил. За комедия настроението на снимачната площадка е ужасно сериозно: никакви шеги. Режисьорът седи в един ъгъл и чете Чехов. Говори много малко дори с актрисата, която е наел да го подценява.
Ролята ѝ е малка и изисква само три дни работа. Това е всичко, което има, предвид факта, че участва в "Крамър срещу Крамър" и в "Укротяване на опърничавата". Дългогодишната кастинг режисьорка на Уди Джулиет Тейлър си спомня, че е извадила голям късмет да я ангажира – толкова нажежен до бяло е шумът, свързан с името ѝ, макар че "Ловецът на елени" ще бъде по екраните едва след шест месеца.
Сред съзвездието от жени във филма Джил е най-оскъдно описана: "повече авторова идея, отколкото героиня" според съсценариста на Уди Маршъл Брикман. За разлика от претенциозната журналистка на Даян Кийтън или скандално младата и наивна героиня на Мариел Хемингуей, или дори разсеяната домакиня, изпълнена от Ан Бърн – бивша съпруга на Дъстин Хофман в реалния живот, Джил е по-скоро подигравателно обсъждана, отколкото видима. След като е напуснала героя на Уди Айзък заради друга жена, сега тя пише унищожителни мемоари за тяхната връзка "Брак, развод и индивидуалност", където разкрива не само сексуалните несполуки на Айзък, но и факта, че той плаче по време на "Отнесени от вихъра". За Алън, който се е развеждал два пъти, тя явно е проявление на някакво фройдистко безпокойство: жена, която кастрира съпруга си не само веднъж, с лесбийството си, но и отново, чрез публично унижение. "Мисля, че той просто мразеше героинята ми", казва Мерил по-късно.
Тейлър, която е правила кастинга за "Джулия", има нужда от някого с "измерение", който може да придаде плътност на роля, която е "може би недостатъчно изградена". Няма много възможности да задълбае повече. Според обичая на Уди Мерил получава своите шест страници малко преди снимките. Само малцина избрани могат да прочетат целия сценарий. На снимките на "Крамър срещу Крамър" Бентън насърчава актьорите да импровизират и се отнася към собствения си сценарий като към подробен проект. В "Манхатън" сценарият е по-скоро свето писание. "Уди казваше: В средата на изречението има запетая – спомня си Мерил. – Неслучайно е сложена там и може би трябва да го кажеш както е написано."
Когато отива на снимачната площадка, тя се представя сама на Карън
Лудвиг, жената, която играе нейна любовница. В сцената, която предстои да заснемат, Айзък отива у тях да вземе сина си и моли Джил да не публикува спомените си. (Това е, след като я е дебнал на улицата и я е молил да не пише за брака им.) Джил го обвинява, че се е опитал да прегази любовницата ѝ с колата си. След като се запознават, двете актриси имат само няколко секунди да установят екранните си отношения.
– Да се престорим, че току-що сме правили страстен секс на кухненската маса – казва Мерил на Лудвиг.
– Добре – отвръща Лудвиг. Тя сваля огърлицата си с едри зелени камъни и я подарява на Мерил – таен знак за тяхната интимност.
Уди става от стола си и обявява: "Начало". После се превръща в Айзък, дърдорещия телевизионен сценарист, влюбен в Граучо Маркс, шведското кино и втората част на симфония "Юпитер" и абсолютно безпомощен по отношение на всичко друго, особено жените. Както във всичките ѝ сцени, задачата на Мерил е да се движи постоянно – да разтребва масата, да се носи от стая в стая като навъсена светулка, която Айзък никога не успява да улови в мрежата си. Никой от тримата актьори не поглежда другия. Но заради еротичната тайна, която Мерил е съчинила с Лудвиг, Айзък изглежда още повече натрапник, мъж, който вечно преследва жената, обърнала му гръб.
Въпреки краткото си екранно време Мерил оставя забележима следа във филма, копринената ѝ коса и устремена фигура са по-скоро композиционен елемент, отколкото личност. "Не мисля, че Уди Алън ме помни – казва тя две години по-късно. – Отидох да гледам "Манхатън" и се почувствах, сякаш изобщо не играя в него. Филмът ми допадна, защото изглеждам хубава в него и го намирам за забавен. Но работих в него само три дни и не опознах Уди. Кой изобщо познава Уди? Той е до голяма степен женкар, много погълнат в себе си."