Птичките надигнаха гласове, в тревата под боровите иглици се разшаваха гадинки. Отново чух морето, там долу то навярно пъстрееше от светлината.
Мина една кола.
Опитах наново да се изправя. Насякъде ме болеше, но с огромни усилия успях да се повлека, подпряна на левия си лакът. Едва-едва помръдвах и непрекъснато спирах, обездвижена от болката. После пак се напрягах и напредвах с няколко сантиметра.
На това място дерето беше много стръмно и така както бях, не можех да мисля за измъкване. Трябваше да продължа по него, докато стигна по-полегат склон.
Запълзях на левия лакът, този път без да спирам, въпреки болката, която ме пронизваше при най-малкото движение. Придвижвах се педя по педя, съвсем по мъничко, движенията ми биха могли да се поберат в моите картини. Засмях се, като си спомних за Даниел, за пропадналата ни любов, за мизерното му трезвомислие.
Смеех се без глас и всеки път хълбоците и гърбът ми се свиваха в болезнен спазъм. Но бях щастлива и продължавах да се смея, заровила глава в боровите иглици.
После пак запълзях, изхвърлях лакътя си напред пред главата, закачах се за земята и придърпвах цялото си тяло. Болката малко по малко се стопяваше, скоро успях да раздвижа и коленете си.
Харесваше ми това дере, щастлива бях, че съм точно в него. Красиво беше, с трева и роса, с песъчлива и черна пръст, с килим от борови иглички, под които пъкаше цял един свят от живинки.
На няколко метра отпред дерето се разширяваше като фуния. Това беше изходът. Усетих прилив на сили.
Стигнах до мястото, където склонът съвсем се скосяваше. Все още почти не можех да движа дясната си ръка. Запъплих нагоре, опряна върху левия лакът, върху пръстите на краката и коленете. Няколко пъти се смъквах надолу и трябваше да започвам отначало. Но не отстъпих, докато не се измъкнах.
Озовах се край пътя и горда от упорството си, вдишах с пълни гърди. Успях да се повдигна на четири крака.
Дясната ръка вече започваше да ми се подчинява. Роклята ми беше съвсем разпрана, усетих как по вътрешната страна на бедрата ми се стичат останки от сперма, кожата ми беше изподраскана, ожулена и смъдеше.
Вече бях на пътя.
Тръгнах напред на четири крака.
Какви ли не неща се намират покрай един път: няколко вида трева, цветя, гъби, най-различни камъчета и всякакви буболечки…
Чух, че се задава кола. Легнах на земята и се притиснах колкото мога, с всичка сила се помъчих да бъда хамелеон, трева, канавка.
Колата отмина.
Пътят се простираше право напред. Оставаха ми още няколко километра, а вече можех да вървя на четири крака.
Сърцето ми се изпълни с радост.
Слава богу, нямаше никой. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да ме съжаляват и тогава край на моето щастие, на надеждата. Такива са хората: те не виждат красотата на твоя живот; твоят живот им се струва ужасно окаян, ако например през лятото не си почернял като тях. Искат да намираш радостта си точно като тях и допуснеш ли слабостта да се поддадеш, никога няма да ти се случи да спиш сама в някое дере, цялата раздрана в непрогледната нощ.
Както бях на четири крака, си представях, че съм куче, котка, слон, кит. Слънцето се издигаше пред мен и прежуряше по потното ми лице. Китовете живеят в океани и бълват вода, за да си разхлаждат лицата. Опасах няколко стръка трева, разквасих си устата. Без да искам, глътнах една-две гадинки, които се случиха там.
Скоро усетих достатъчно сили, за да опитам да се изправя. Опряна още на земята с длани, отлепих колене и вирнах нагоре задник. Когато се почувствах стъпила здраво, пуснах се с двете ръце, както на колело, изхвърлих се назад, внимавайки да уравновеся движението, да не се окажа седнала.
Тръгнах с боси крака покрай пътя, по тревата, по камъчетата и още всякакви неща, каквито човек не може дори да си представи.
Минаваха коли, дори една спря, но аз не поисках да се кача. Чувствах се необикновено силна. Притежавах мощта на месаря, злобата на момчето с мъртвешката глава.
Пред мен вече започваше широка улица. Ще нарисувам кораб и когато дъждовете пак завалят, ще съм готова. Ще взема с мен всичките животни на земята и един месар и ще плаваме заедно през целия потоп.
Стигнах до първата къща, оградата беше цялата отрупана с рози. Откъснах една, изскубнах всичките й листенца наведнъж и ги изядох. Колкото и нежни и безплътни да бяха, ми напълниха устата. Зад портичката се мяташе куче, лаеше и се зъбеше злобно. Изядох целия цвят и му хвърлих бодливото стъбло.
Алина Рейес е съвсем ново име във френската литература. През 1987 г. първата й изява — романът „Месарят“, получава в ръкопис наградата „Пиер Люис“, присъждана в гр. Бордо. Книгата излиза следващата година, почти веднага е преведена на повечето европейски езици и днес се смята за най-успешната еротична творба от „Емануела“ насам.