Всъщност въпросът за еротичната същност на „Месарят“ остава открит. Несъмнено е едно: с език, който ще шокира немалка част от читателите, са поставени основните екзистенциални проблеми — на първо място този за смъртта и за изплъзващата се същина на живота. Поставени са с помитаща всякакви табута ювенилна дързост, която напомня по-скоро за една друга скандална навремето си поява във френската литература, тази на Франсоаз Саган с „Добър ден, тъга“ през 1954 година.
Остава открит и въпросът, доколко българският читател е подготвен за подобна среща. Или по-точно ясно е, че не е подготвен — поне в светлината на толкова дълго внушаваното ни разбиране за изкуството като средство за възпитание (което, между другото, все не успяваше да ни довъзпита докрай, все обявяваше някои неща, неподходящи за възрастта ни). Но пък кой е подготвен изцяло за сблъсъка с живота, със смъртта, със свободата?
Така или иначе, една „гореща“ книга пристига, общо взето, навреме и всеки е свободен сам да реши дали да я вземе, или да я отхвърли, дали му харесва, или не. А нали свободата е главното, което ни се случва от някое време насам?
К. М.