Тя издърпа клипсовете, тръсна се на коленете на двамата, както седяха един до друг, и им подаде ушите си да ги хапят, крещейки пискливо: „О, да, да, идва, идва!“ Много се смяха тримата.
Гледах ги с любопитство и страх. Даниел живееше сега при брат ми. Апартаментът беше доста голям, деляха си наема. Почти не ходех там.
Двамата ми се надсмиваха снизходително, защото стоях по цял ден затворена и рисувах мънички неща, говореха ми покровителствено; сякаш и за двамата бях по-малката сестра; много ме харесваха, когато си връзвах косите на опашка, за да работя.
А аз, за да умра от любов, както в старите предания, не ядях и всеки ден се радвах пред огледалото на все по-изпъкващите си ребра и на изпосталялата си бледост; виеше ми се свят, тялото ми олекваше, ставах прозрачна.
Следобедите се пъхах в кревата и плачех във възглавницата, мислейки за Даниел, накрая си свалях гащетата и се галех в сладостната си тъга; отнасях се до припадък…
Човекът влезе в магазина и аз веднага сведох очи, за да не го гледам.
После се сепнах, преодолях ужаса.
Човекът беше без лице.
Главата му представляваше огромен тумор, някакво безформено образувание, осеяно с пришки, струпеи, невъобразими израстъци, повдигнати с няколко сантиметра над грапавата повърхност чудовищни циреи с дълбоки дупки в средата, истински вулкани от плът.
Усетих как кръвта се дръпва от крайниците ми, черни точки заиграха пред очите ми, стомахът ме заболя.
Изродена глава, човешка плът, кой може да каже дали не си красива?
А сиамските близнаци, джуджетата и великаните, албиносите, многоглавите и циклопите?
Кой може да разбере света?
И четирилистните му детелини?
Не е ли самият свят чудовищен, а ние — гордостта му — неговите гниещи филизи?
Същата сутрин хвърлих розите, които само преди няколко дена бях донесла в стаята си. Веднага щом ги извадих от вазата, се разнесе отвратителна смрад. Цветята още бяха прекрасни. Листенцата им, с леко излинели цветове, се изплъзваха между пръстите ми, трупаха се на пода в бледо купче. Събрах ги едно по едно, така неописуемо гладки и нежни, и ми се искаше да ги вкуся, да си ги облека като дреха от сетива, възглавница за блянове; когато шепата ми се напълни, я отворих, оставих я да отрони своите листи в кофата.
Човекът си замина, но призракът му оставаше. Жегата бе станала още по-задушлива. От главата кореноплод, положена на дръвника, разцъфваше сноп гнойни язви, пламтящи рани, злокачествени зарази. Корави морави езици, набъбнали уши, тела, бълващи през всяка пора червеи, една жена изтегля от средния си пръст жълтата глава на змия, подръпва лекичко и гадината се измъква от ръката й, червеи се гърчат и ръфат плътта, търбухът зейва и смрадните черва се свличат на земята като кален поток, посевът на натъпкания със зародиши стомах избуява в белия дроб, сърцето лъщи, коремът се пълни с вода и в това дълбоко море плуват златни рибки и се полюшват морски котки, чува се бълбукащият поздрав на китовете към млечните океани и песента на сирените, мярва се октопод оплел безброй пипала в най-дълбокото зад тъмната си скала се таи детеродното леговище с розовите разкривени от свирепа ярост кукли едната е къдрава и се усмихва с двете си усти полегнала сред танцуващите водорасли прелъстява акулите със своите устни-смукала утробата й гъмжи от раци и очи на луди риби друга плува и се издува от теченията вижда се как вътре шербетести вълни носят букети със замайващи ухания после се изпъва право нагоре, лилавото й яйцеполагало лъсва и от края му се подава непоносимо бяла разцъфналата роза…
Впримчени бяхме в мрежа от плът, като мухи в паяжина. И в деколтетата на жените, и в шортите на мъжете съзирах да виси на парцали същото отпуснато вещество, от което едвам се бяха изтръгнали, за да ходят по улицата и плажа, да наподобяват бетона, камъните, пясъка и всичко, лишено от пулсираща кръв, тупкащо сърце, набъбващ член. Мизерните им покривала, жалкият им загар не стигаха, за да потулят срама им. Освен това трябва да се крият, за да се облекчават, пикаят и съешават.
Затова някои се ожесточават да поддържат телата си като машини, да отръскват всяка ненужна плът — и се гордеят с дресираното си месо, за сметка на лишените от мускули мозъци.
Клиенти и клиентки на месарницата, тела със студени души! Да знаехте само как ви ненавиждам! С вечната ви показна уравновесеност, с привидното ви отпускарско безгрижие и сериозността, с която избирате парче месо, с безпокойството ви в мига, когато цената се изписва на кантара, с пренебрежителната ви снизходителност към месаря и касиерката!
Вие никога няма като тях да създавате забранени стихове, нашепвани едва доловимо по цели дни.