Той поклати глава. В другия край на дворчето слепият младеж изтръгваше от балисета си мелодията на стара любовна балада.
Деветдесет контара — помисли Сцитал. — Колко странно. Огромно богатство, не ще и дума. За много други светове бордеят на Фарок би бил същински дворец, ала всичко е относително — дори и контарите. Знае ли Фарок, например, откъде произлиза тази мярка за теглото на подправката? Мислил ли си е някога, че в древността камилският товар се е равнявал на контар и половина? Едва ли. Фарок може изобщо да не е чувал за камилите от Златния век на Земята.
Редейки думите в удивително съзвучие с балисета на сина си, Фарок изрече:
— Притежавах кристален нож, водни жетони за десет литра, лично копие, наследство от баща ми, сервиз за кафе и бутилка от червено стъкло — толкова старинна, че и най-старите в сийча не помнеха откъде е дошла. Полагаше ми се дял от подправката, но нямах пари. Бях богат, без да го зная. Две жени имах — едната грозничка и мила на сърцето ми, другата глупава и опърничава, но с тяло и лице на ангел. Бях свободен наиб¤, ездач на червеи, господар на левиатаните и пясъка.
Младежът отсреща ускори ритъма на мелодията.
— Много неща знаех, без дори да си правя труда да мисля — нареждаше Фарок. — Знаех, че дълбоко под пясъка има вода, пленена там от Малките творци¤. Знаех, че прадедите ми са принасяли девици в жертва на Шай-хулуд¤… преди Лайът-Кайнс да забрани обичая. Сбъркали сме, че го послушахме. Виждал съм безценните камъни в устата на червей. Душата ми има четири порти и всяка от тях съм опознал.
Той замълча и се унесе в мрачни мисли.
— После дойде Атреидес с майка си — подсказа Сцитал.
— Дойде Атреидес — повтори Фарок. — Онзи, когото в сийча наричахме Усул, това бе тайното му име сред нас. Нашият Муад’диб, нашият Махди! И когато ни призова на джихад, аз бях сред ония, които запитаха: „Защо да се бия другаде? Нямам близки там.“ Ала другите тръгнаха — младежи, приятели, спътници на моята младост. Когато се завърнаха, разправяха за магия, за страшната мощ в ръцете на спасителя Атреидес. Той се биеше с нашия враг Харконен. Благослови го сам Лайът-Кайнс, който ни бе обещал планетата да стане рай. Говореше се, че Атреидес идвал да промени нашия свят и цялата вселена, че бил онзи, заради когото ще разцъфне златното цвете в нощта. — Фарок вдигна ръка и се взря в дланта си. — Хората сочеха Първата луна и казваха: „Душата му е там.“ Затуй го нарекоха Муад’диб. А аз нищичко не разбрах. — Той се загледа през дворчето към сина си. — Нямах мисли в главата. Мислите ми бяха само в сърцето, стомаха и слабините.
Темпото на тихата музика отново се успокои.
— Знаеш ли защо се записах доброволец за джихада? — Старческите очи се втренчиха в Сцитал. — Чух, че имало нещо, наречено море. Много е трудно да повярваш в морето, когато си живял само тук, сред дюните. Ние нямаме морета. Хората от Дюна никога не бяха виждали море. Имахме ветрокапани¤. Събирахме вода за великата промяна, която ни обещаваше Лайът-Кайнс… същата велика промяна, която Муад’диб донася с едно махване на ръката. Можех да си представя канат — вода, която тече по канал през равнините. Чрез него мисълта ми можеше да съгради и образа на река. Но море?
Фарок се взираше в прозрачния купол над дворчето, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в дълбините на вселената отвъд него.
— Море — тихо повтори той. — Умът ми не можеше да го побере. Мои познати казваха, че са виждали това чудо. Мислех, че лъжат, но трябваше сам да узная. Заради това станах доброволец.
Младежът изтръгна от балисета мощен финален акорд и подхвана нова песен със странен трепетлив ритъм.
— Намери ли своето море? — запита Сцитал.
Фарок мълчеше и Сцитал помисли, че старецът не е чул. Около тях музиката на балисета се надигаше и спадаше като прииждаща вълна. Фарок дишаше в такт с нейния ритъм.
— Беше по залез слънце — изрече той след малко. — Само някой от древните художници би могъл да нарисува такъв залез. Червен на цвят, червен като моята бутилка. И златен… и син… Планетата се наричаше Ен-фейл, на нея предвождах легиона си към победа. Излязохме от планински проход, където въздухът направо вонеше на вода. В низините пред мен се разстилаше онова, за което ми бяха говорили приятелите: вода, докъдето ти стига погледът, и още по-далече. Спуснахме се към нея. Нагазих и пих. Беше горчива и ми прилоша. Но изумлението вече никога не ме напусна.