Сцитал бавно стана и пристъпи към слепия музикант. Младежът шепнеше нещо на младата жена, когато иглата го прободе.
Сцитал хвана жената за ръка, лекичко я застави да стане и се преобрази още преди да го е видяла. Тя вдигна глава и постепенно осъзна присъствието му.
— Какво има, Фарок? — попита жената.
— Синът ми е уморен, трябва да си почине — обясни Сцитал — Ела. Ще излезем през задната врата.
— Толкова хубаво си поговорихме — каза тя. — Мисля, че го убедих да си купи тлейлаксиански очи. Така пак ще стане човек.
— Нали все това повтарям — кимна Сцитал, като я по-бутваше към задната стаичка.
С гордост отбеляза, че гласът му изцяло отговаря на външността. Не ще и дума, това бе гласът на стария свободен, който сигурно вече беше мъртъв.
Сцитал въздъхна. Каза си, че всичко бе сторил със съчувствие, а жертвите несъмнено знаеха на какъв риск се излагат. Сега трябваше да даде шанс и на младата жена.
5.
Империите не страдат от липса на цели по време на своето създаване. Едва когато се утвърдят, целите им изчезват, заменени от мъгляви ритуали.
Алая разбра, че този път заседанието на Висшия съвет¤ ще протече зле. Усещаше как разпрата събира сила, трупа енергия — долавяше го в подчертаното нежелание на Ирулан да погледне Чани, в нервното шумолене на хартийките под пръстите на Стилгар, в начумереното лице на Пол, обърнато към квизара Корба.
Тя седна в края на златната заседателна маса, тъй че да може да гледа през балконските прозорци към светлината на прашния следобед.
Прекъснатият от нейното влизане Корба продължи обръщението си към Пол.
— Имах предвид, гос’дарю, че днес боговете не са тъй много, както някога.
Алая отметна глава и се разсмя. Рязкото движение отхвърли черната качулка на робата и откри чертите й — сини-сини меланжови очи, майчиният овал на лицето, мъничко носле, широки чувствени устни.
Бузите на Корба добиха цвета на оранжевата му роба. Той настръхна и се вторачи в Алая като разгневено плешиво джудже.
— Знаеш ли какво се говори за брат ти? — запита той.
— Знам какво се говори за вашия квизарат — сряза го Алая. — Не сте божествени, а просто божии доносници.
Като се озърташе към Пол за подкрепа, Корба възрази:
— Праща ни волята на Муад’диб, та да знае Той истината за Своя народ и хората да знаят истината за Него.
— Доносници — повтори Алая.
Корба подви устни и обидено замълча. Пол погледна сестра си и се запита защо ли предизвиква Корба. Изведнъж осъзна, че Алая се е превърнала в жена, засияла с първата ослепителна красота на невинната младост. Изненада се, че не го е забелязал досега. Тя беше вече на петнайсет… почти шестнайсет години, света майка без майчинство, девствена жрица, обект на страхопочитание и преклонение за суеверните маси — Алая, Повелителката на ножа.
— Не е нито време, нито място за лекомислените шегички на сестра ти — обади се Ирулан.
Без да обръща внимание на думите й. Пол кимна към Корба.
— Площадът е пълен с поклонници. Излез да оглавиш молитвата им.
— Но те очакват тебе, гос’дарю — възрази Корба.
— Сложи си тюрбана — каза Пол. — Отдалече изобщо няма да разберат.
Потискайки гнева си на пренебрегната, Ирулан гледаше как Корба покорно се изправя. Внезапно я бе разтревожила мисълта, че може би Едрик не ще успее да прикрие действията й от Алая. Какво знаем всъщност за сестрата? — запита се тя.
Стиснала здраво ръце в скута си, Чани се взираше през масата към чичо си Стилгар, държавен министър на Пол. Страдаше ли понякога старият свободен наиб от копнеж по простичкия живот на пустинния сийч? Забеляза, че черната коса на Стилгар е взела да се прошарва по слепоочията, но под буйните вежди очите му си оставаха все тъй проницателни. В тях блестеше орловият взор на дивака, а брадата му и досега беше раздвоена — белег, оставян от филтровите запушалки при постоянен живот във влагосъхраняващ костюм.
Смутен от вниманието на Чани, Стилгар огледа залата на Съвета. Очите му се спряха на остъклената балконска врата, отвъд която бе застанал Корба. Дребосъкът вдигна нагоре ръце за благословия и играта на следобедните слънчеви лъчи обля с червен ореол стъклата зад него. За миг Стилгар видя придворния квизар като разпънат на огнено колело. Сетне Корба отпусна ръцете си и разруши илюзията, но потресението от нея оставаше в душата на Стилгар. С безсилен гняв той си помисли за раболепните молители, чакащи в приемната зала, и за омразния разкош около трона на Муад’диб. Помисли още, че при всяка среща с императора човек се надява да открие в него слабост, възможност за грешка. Усеща, че това навярно е светотатство, ала все пак го желае…