Когато Корба се завърна, в залата нахлу глъчката на далечната тълпа. Балконската врата с глух удар се намести в уплътнителите и шумът секна.
Погледът на Пол следваше квизара. Корба седна от лявата страна на императора, лицето му изглеждаше безметежно, но очите бяха изцъклени от фанатизъм. Краткият миг на религиозна власт му бе доставил върховна наслада.
— Висшият дух ни осени със своята благодат — каза той.
— Благодари на господаря си за това — пресече го Алая.
Устните на Корба побеляха.
Пол отново погледна внимателно сестра си и се запита какво я кара да постъпва така. Напомни си, че невинната и външност е измамна. Също като него, и тя беше рожба на бене-гесеритската наследствена подборка. Какво бе създала в нея генетиката на квизац хадерах? Помежду им винаги си оставаше онази загадъчна разлика — Алая бе още зародиш в утробата, когато майка й издържа изпитанието с отровния суров меланж. Майката и неродената дъщеря едновременно се бяха превърнали в свети майки. Едновременно… но не еднакво.
За онова преживяване Алая разказваше, че в един ужасен миг се е събудила в пълно съзнание, докато паметта й попивала безбройните чужди съдби, вливащи се в нейната майка.
— Слях се с майка си и с всички останали — казваше тя. — Бях още неоформена, неродена, ала в онзи миг се превърнах в старица.
Усещайки тези мисли, Алая се усмихна на Пол. Лицето му омекна. Как другояче да се отнася човек към Корба, освен с циничен хумор? — запита се той. Има ли нещо по-смешно от командос-смъртник, превърнат в жрец?
Стилгар потупа по документите пред себе си.
— Ако не възразяваш, повелителю, въпросът е срочен и застрашителен.
— Тюпайлският договор ли? — запита Пол.
— Сдружението настоява да подпишем договора, без да знаем точното местоположение на Тюпайл. Имат известна подкрепа и сред делегатите от Ландсрада.
— Какъв натиск им оказа? — намеси се Ирулан.
— Какъвто е сметнал за необходимо моят император — каза Стилгар. Сковано официалният отговор бе събрал цялото му неодобрение към височайшата съпруга.
— Повелителю и съпруже — обърна се Ирулан към Пол, за да го принуди да й обърне внимание.
Има слабост да подчертава пред Чани разликата в титлите, помисли Пол. В такива моменти споделяше неприязънта на Стилгар към Ирулан, но състраданието смекчаваше чувствата му. Какво друго бе тя, освен проста пионка в играта на Бене Гесерит?
— Да? — въпросително изрече Пол. Ирулан се бе втренчила в него.
— Ако им прекратиш доставката на меланж…
Чани поклати глава.
— Ще действаме внимателно — каза Пол, — Тюпайл си остава светилище за разгромените Велики династии. Планетата символизира последния шанс, сетното убежище за всички наши поданици. Принизи ли се, светилището става уязвимо.
— Щом крият хора, могат да скрият и други неща — изръмжа Стилгар. — Армия, да речем, или пък първи опити за отглеждане на меланж, което…
— Не бива да притискаш хората в ъгъла — каза Алая, — Трябва да им оставяш изход, ако искаш да мируват.
С мъничко тъга тя отбеляза, че я въвличат в разпрата, която бе предвидила.
— Значи безсмислено сме преговаряли цели десет години — каза Ирулан.
— Нито една постъпка на брат ми не е безсмислена — възрази Алая.
Ирулан стисна писалката си тъй силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Пол забеляза, че се мъчи да овладее вълнението по бене-гесеритската система: самовглъбен поглед, проникващ до дъното на душата, бавно и дълбоко дишане. Усещаше я как си повтаря думите на молитвата. След малко тя запита:
— Какво спечелихме?
— Не позволихме на Сдружението да се окопити — отговори Чани.
— Искаме да избегнем открития сблъсък с враговете си — каза Алая. — Не горим от желание да ги избием. Стигат ни останалите кланета под атреидското знаме.
И тя го усеща, помисли Пол. Странно, как властно се бе вкопчило и в двамата чувството за отговорност пред тази размирна идолопоклонническа вселена с нейните възторжени изблици на покой и вихрено движение. Трябва ли да ги пазим от самите тях? — запита се той. Та те всеки миг си играят с небитието — кухи съдби, кухи слова. Прекалено много искат от мен. На гърлото му заседна буца. Колко мига щеше да загуби? Колко звуци? Колко сънища? Струваше ли си да плати цената, разкрита във видението му? Кой би попитал хората от безкрайно далечното бъдеще, кой би им казал: „Ако не беше Муад’диб, вас нямаше да ви има.“?