— Освен очевидните военни рискове, една атака срещу баща ми крие и други опасности — каза Ирулан. — Народът започва да си спомня с известна носталгия за неговото царуване.
— Някой ден ще прекалиш — изрече Чани с убийствено сериозния глас на жена от племето на свободните.
— Стига! — заповяда Пол.
Замисли се върху казаното от Ирулан за народната носталгия — как ли пък не! — и реши, че то звучи правдоподобно. Принцесата отново бе спечелила последната дума.
— Получена е официална молба от Бене Гесерит — продължи Стилгар с поредната папка в ръка. — Искат да разговарят с теб относно съхраняването на рода ти.
— Изпрати на Сестринството обичайните извинения.
— Дали е най-правилно? — попита Ирулан.
— Може би… е време да го обсъдим — обади се Чани.
Пол рязко тръсна глава. Те не можеха да знаят, че това е част от цената, която още не се бе решил да плати.
Ала Чани нямаше намерение да мълчи.
— Ходих до молитвената стена в Сийч Табър, където съм родена — каза тя. — Изпълних всички лекарски съвети. Коленичих в пустинята и отпратих мисли към дълбините, където живее Шай-хулуд. И все пак… — тя сви рамене — нищо не помага.
Науката й изневери, суеверието също, помисли Пол. А не й ли изневерявам и аз, като премълчавам каква катастрофа ще бъде да се зачене наследник на династията Атреидес? Той вдигна очи и срещна съчувствения поглед на Алая. Мисълта за жалост от нейна страна му се стори отблъскваща. Нима и тя бе видяла онова ужасно бъдеще?
— Моят господар трябва да знае какви заплахи дебнат империята, когато няма престолонаследник — каза Ирулан, напрягайки цялото си бене-гесеритско обучение, за да влее в гласа си мазна убедителност. — Естествено, тия въпроси не са лесни за обсъждане, но трябва да ги извадим на бял свят. Императорът е нещо повече от обикновен мъж. Образът му предвожда империята. Ако той умре без наследник, ще последва гражданска война. А ти обичаш народа си и не можеш да го изоставиш така.
Пол отривисто се отблъсна от масата и пристъпи към балконската врата. Навън вятърът притискаше към земята пушека от градските огньове. Тъмнеещото небе придобиваше сребристосин оттенък, смекчаван от праха, който, както всяка вечер, се ръсеше от върха на Защитната стена. Загледа се на юг към стръмните зъбери, закрилящи северните земи от кориолисовите ветрове, и се запита защо не може да намери подобна закрила за душевния си покой.
Зад гърба му членовете на Съвета чакаха безмълвно, усещайки накипелия му гняв.
Пол почувства как времето връхлита отвсякъде. Напрегна сили, за да потъне в покоя на необятната хармония, където би могъл да извае ново бъдеще.
Отстрани се… отстрани се… отстрани се, помисли той. Какво би станало, ако просто зарежеше всичко и заедно с Чани потърсеше убежище в светилището на Тюпайл? Би останало името му. Джихадът би намерил нови, още по-страшни оси, около които да се развихри. И това също бе негова вина. Изведнъж го обзе страх, че към каквото и да посегне тепърва, може да изтърве най-скъпоценното, че дори от тихия му шепот вселената може с трясък да се сгромоляса назад, все по-назад, докато го лиши от надеждата да спаси и най-дребното късче.
Долу на площада се бе появила тълпа от поклонници в зелено-бели носии. Колоната им се виеше като премазана змия подир широко крачещия местен водач. Гледката напомни на Пол, че приемната зала сигурно вече е претъпкана с молители. Поклонници! Тия бездомни несретници се бяха превърнали в извор на богатства за империята. Хаджилъкът изпълваше космическите пътища с благочестиви скитници. Те прииждаха, прииждаха, прииждаха…
Как тласнах света към това? — запита се той.
Разбира се, нещата бяха тръгнали сами, без тласък. Всичко идваше от гените, които можеха да работят неуморно с векове, докато доведат до този мимолетен гърч.
Водени от дълбоко вкоренения религиозен инстинкт, хората пристигаха, за да дирят възкресението си. Поклонничеството свършваше тук — „Аракис, място за възраждане, място за смърт“.
Лукавите стари свободни смятаха, че той довежда поклонниците заради водата им.
Питаше се какво всъщност търсят странниците. Казваха, че идват при светинята. Но би трябвало да знаят, че във вселената няма райски извор, няма Тюпайл за душата. Наричаха Аракис вместилище на незнайното, където се разкриват всички загадки. Тук бе връзката между тяхната и отвъдната вселена. И най-ужасното бе, че те изглежда си отиваха доволни.
Какво намират тук? — запита се Пол.
В религиозния си екстаз те често огласяха улиците с крясъци, превръщайки града в някакъв чудат птичарник. Свободните ги наричаха „прелетни птици“. А малцината, които умираха тук, ставаха „крилати души“.