— Сега го наричат Хейт — отвърна Пол. — Странно име.
— Сир, неведомо е как и защо избират имена тлейлаксианците — възрази Едрик. — Но името може да се смени. Тлейлаксианските названия не са особено важни.
Тлейлаксианско творение, помисли Пол. Там е въпросът. За Бене Тлейлакс същността на нещата нямаше значение. В тяхната философия доброто и злото придобиваха извратен смисъл. Какво бяха вградили в плътта на Айдахо и защо — с определена цел или от проста прищявка?
Погледна Стилгар и срещна в очите му суеверен страх. Същото чувство отразяваха и лицата на всички свободни от охраната. Навярно в момента Стилгар размишляваше за гнусните обичаи на сдруженците, за тлейлаксианците и техните живи мъртъвци.
Пол се обърна към голата:
— Нямаш ли друго име, Хейт?
По мургавото лице на голата се разля ведра усмивка. Металните очи се вдигнаха и приковаха в Пол все същия механичен взор.
— Така ме наричат, господарю — Хейт.
Алая потрепера в мрачната си наблюдателница. Това бе гласът на Айдахо, тъй точен, тъй характерен, че сякаш усещаше отпечатъка му в клетките на тялото си.
— Дано се понравя на господаря, като кажа, че неговият глас ми доставя удоволствие — добави голата. — Според Бене Тлейлакс това е знак, че съм чувал този глас… преди.
— Но не си сигурен — каза Пол.
— Не съм сигурен за нищо от миналото си, господарю. Обясниха ми, че не мога да имам спомени от предишния живот. Остава само генетичната памет. Съществуват обаче празнини, в които могат да се настанят нещата, познати отпреди. Гласове, места, храни, лица, звуци, действия… меч в десницата ми, управление на топтер…
Забелязвайки колко напрегнато се вслушват сдруженците, Пол запита:
— Разбираш ли, че си подарък?
— Обясниха ми го, господарю.
Пол се облегна назад и положи ръце върху подлакътниците на трона.
Имам ли дълг пред плътта на Дънкан? — запита се той. Човекът загина, за да спаси моя живот. Но сега тук не е Айдахо, а гола. И все пак това тяло и този ум го бяха учили да управлява полета на топтера тъй, сякаш крилете са сраснали с раменете му. Знаеше, че не може да вдигне меч без спомена за суровите уроци на Айдахо. Гола. Плът, наситена с измамни намеци, които пораждат заблуда. Старите представи не се изкореняват лесно. Дънкан Айдахо. Лицето не беше маска, цялата същност на голата напомняше хлабаво маскировъчно одеяние, което се полюшваше без никаква връзка с незнайния замисъл, вложен от тлейлаксианците в него.
— Как можеш да ни служиш? — запита Пол.
— Както пожелае господарят, стига да е по силите ми.
Високо горе Алая се трогна от колебливото поведение на голата. Не долавяше и следа от притворство. Новият Дънкан Айдахо излъчваше безпределна невинност. Предишният беше гуляйджия и вироглавец. Но днес всичко това бе изтрито от плътта. Върху нейната чиста повърхност тлейлаксианците бяха изписали… какво?
Изведнъж Алая усети какви заплахи се таят в подаръка. Хейт беше тлейлаксианско създание. А в творчеството си тлейлаксианците проявяваха поразителна липса на морални задръжки. Понякога ги водеше необуздано любопитство. Хвалеха се, че стига да имат подходящ човешки материал, могат да създадат всичко — и дявол, и светец. Продаваха ментати-убийци. Бяха създали лекар-злодей, преодолявайки повелята на школата „Суꓤ срещу отнемането на човешки живот. Търгуваха с безропотни роби, покорни сексуални играчки за всяка прищявка, войници, генерали, философи, от време на време даже и с моралисти.
Пол се размърда и погледна Едрик.
— На какво е обучен този подарък?
— Ако нямаш нищо против, господарю, на тлейлаксианците им е хрумнало да го обучат като ментат и философ от школата Зенсуни¤. Чрез това са искали да повишат фехтоваческото му умение.
— Успели ли са?
— Не знам, господарю.
Пол се замисли върху отговора. Усетът за истина му подсказваше, че Едрик искрено смята голата за Айдахо. Но имаше и още нещо. Потоците на Времето, из които се движеше този щурман-ясновидец, намекваха за опасности, без да ги разкриват докрай. Хейт. В тлейлаксианското име отекваше заплаха. Пол се изкушаваше да отхвърли подаръка. Но още в мига, когато усети изкушението, той знаеше, че няма да се поддаде. Династията Атреидес имаше дълг пред плътта на този човек — и враговете отлично го разбираха.
— Философ Зенсуни — промърмори Пол, поглеждайки отново към голата. — Замислял ли си се върху собствената си роля и мотиви?
— Подхождам към службата си с коленопреклонно смирение, сир. Аз съм само един пречистен ум, свободен от повелите на човешкото си минало.