Защо бяха нужни например механичните очи? Тлейлаксианците се хвалеха, че металните им очи са по-добри от природните. Чудно тогава защо самите те ги предпочитаха твърде рядко?
Отново се вгледа в голата. Подаръкът не беше случайно хрумване. Даваше честни отговори на опасните въпроси.
Няма значение дали знаем, че той е оръжие, насочено срещу мен, помисли Пол.
— Какво да сторя, за да се защитя от теб? — запита той.
Говореше прямо, не с кралското „ние“, а просто задаваше въпрос, както би го задал на някогашния Дънкан Айдахо.
— Прогони ме, господарю.
Пол бавно поклати глава.
— Как трябва да ме унищожиш?
Хейт се взря в телохранителите, които бяха стегнали обръча около Пол след излизането на Стилгар. Изви глава, зарея поглед из залата, отново фиксира императора с металните си очи и кимна.
— В такава зала човек се откъсва от хората. Тя излъчва тъй мощна власт, че човек може да я съзерцава само ако помни добре, че всяко нещо има край. Виждал ли е някога господарят с пророческата си дарба как пътят му минава оттук?
Пол избарабани с пръсти по подлакътниците на трона. Ментатът търсеше нови данни, но въпросът го безпокоеше.
— Издигнах се дотук чрез дръзки решения… а те не винаги зависеха от другите ми… способности.
— Дръзки решения — повтори Хейт. — Те закаляват животът ни. Но якият метал губи закалката си, щом го нажежим и го оставим бавно да изстива.
— Мъчиш се да ме заблудиш със зенсунски брътвежи?
— Философът Зенсуни отбягва заблудата и перченето, сир, други пътища опознава той.
Пол облиза устни, въздъхна дълбоко и се приготви за противоборство, заемайки мисловната стойка на ментат. Отвсякъде го обграждаха отрицателни отговори. Дали не очакваха да се втурне подир голата, в ущърб на останалите си задължения? Не, не беше това. И защо ментат Зенсуни? Философия… думи… съзерцание… самовглъбяване… Усети с колко нищожни данни разполага.
— Трябват ни повече данни — промълви той.
— Потребните за ментата данни не полепват по него, както би събрал прашец по робата си, ако минеш през разцъфтяло поле — отвърна Хейт. — Човек избира прашеца грижливо, оглежда го под най-мощна лупа.
— Трябва да ме научиш на тия похвати от зенсунската реторика — каза Пол.
За миг металните очи проблеснаха срещу него.
— Господарю, може би тъкмо това е целта.
Да притъпят волята ми чрез думи и идеи ли? — запита се Пол и изрече на глас:
— Идеите са най-опасни, когато се превръщат в действия.
— Прогони ме, повелителю — помоли Хейт и от устните му звучеше гласът на Дънкан Айдахо, натежал от тревога за „младия господар“.
Пол усети как пропада в капана на гласа. Не можеше да прогони този глас, дори да излиташе от гърлото на гола.
— Оставаш — каза той. — И двамата ще се учим на предпазливост.
Хейт покорно сведе глава.
Пол погледна тайното прозорче на Алая с няма молба да го отърве от този подарък и да изтръгне тайните му. Голата беше призрак от страшните приказки за невръстни деца. Не бе и подозирал, че някога ще се срещне с подобно същество. А за да общува с този тук, трябваше да се извиси над състраданието… и не вярваше, че би успял да го стори. Дънкан… Дънкан… Къде бе Айдахо сред тази скроена по мярка плът? Даже не плът… саван в телесна форма! Айдахо лежеше мъртъв навеки в една аракийнска пещера. От металните очи надничаше неговият призрак. Две същества стояха рамо до рамо в тази нежива плът. Едното беше заплаха, чиято сила и същност се криеха зад неповторимо було.
Пол притвори очи и остави старите видения да се процедят в съзнанието му. Усещаше как призраците на любовта и омразата избликват сякаш от бурно море, където нито една скала не се подава над вълните на хаоса. Нийде не срещаше местенце, от което да обгърне с поглед стихията.
Защо никое видение не ми разкри нов Дънкан Айдахо? — запита се той. — Какво крие Времето от един пророк? Други пророци, разбира се.
Пол отвори очи и попита:
— Хейт, имаш ли ясновидска дарба?
— Не, господарю.
Гласът беше искрен. Естествено, голата можеше и да не знае, че притежава подобна дарба. Но това би спъвало дейността му като ментат. Какъв бе тайният замисъл?