— Не, не се разбира от само себе си — натърти Алая. Подобна тъпота просто я възмущаваше. — Пол, ти сигурно…
— Покварата се е загнездила здраво — каза Пол. — Знаем го доста отдавна. Но не съм виждал този друг свят и това ме безпокои. Ако те…
— Това ли те безпокои? — прекъсна го Алая. — Та то означава просто, че са забулили местоположението му с помощта на щурман, както правят и със светилищата.
Стилгар понечи да каже нещо и премълча. Потискаше го чувството, че идолите му признават светотатственото си безсилие.
Пол долови неговата тревога.
— Имаме неотложен проблем. Бих искал да чуя мнението ти, Алая. Стилгар препоръчва да разширим патрулирането на откритата пустиня и да подсилим охраната на всеки сийч. Шансът е нищожен, но все пак има надежда да засечем десантната група и да осуетим…
— Група, водена от щурман, така ли? — запита Алая.
— В момента нямат друг изход — потвърди Пол. — Точно затова съм тук.
— Какво са видели повече от нас? — попита Алая.
— Там е въпросът.
Алая кимна и си припомни неотдавнашните размисли за дюнския тарок. С няколко думи обясни какво я тревожи.
— Искат да ни оставят на тъмно — каза Пол.
— С добре разпределени патрули — подхвърли Стилгар — можем да предотвратим…
— Нищо не се предотвратява завинаги — каза Алая.
Не й се нравеше усещането за пътя, по който бяха поели напоследък мислите на Стилгар. Той ограничаваше целите си, отхвърляше очебийно важни неща. Не го познаваше такъв.
— Трябва да предвидим най-лошото, а то е, че ще се сдобият с червей — каза Пол. — Дали ще могат да пресъздадат меланжовия цикъл на друга планета, е отделен въпрос. Само червей не стига.
Стилгар се вгледа право в брата, после в сестрата. С екологичното си мислене, шлифовано от живота в сийча, той схвана какво имат предвид. Плененият червей не би могъл да живее без късче от Аракис — пясъчен планктон, малки вестители и прочие. Пред Сдружението стоеше огромна, ала не и неизпълнима задача. Но растящата неувереност на Стилгар идваше отдругаде.
— Значи виденията ти не могат да открият какво прави Сдружението? — запита той.
— Проклятие! — избухна Пол.
Алая се вгледа в Стилгар и усети как мислите са се вчепкали жестоко в съзнанието му. Той целият бе изтъкан от вяра във вълшебното! Магия! Магия! Да видиш бъдещето бе като да откраднеш страховит пламък от свещения огън. Този подвиг излъчваше обаянието на върховен риск, на заложени и погубени души. От опасните безформени далечини храбрецът се завръщаше с нещо оформено и могъщо. Но Стилгар започваше да долавя отвъд този незнаен хоризонт присъствието на други, може би още по-мощни сили. Бе вярвал на кралицата-вещица и рицаря-чудотворец, а ето че те проявяваха гибелна слабост.
— Стилгар — изрече Алая, стараейки се да го убеди, — ти стоиш в долината между дюните. Аз съм на билото. Виждам там, където не достига твоят поглед. И, между другото, виждам планини, които закриват далечината.
— И за вас има тайни — промълви Стилгар. — Винаги сте го казвали.
— Всяка власт е ограничена — отвърна Алая.
— А опасността може да налети иззад планините — добави Стилгар.
— Да, има нещо такова — съгласи се Алая.
Стилгар кимна и впи поглед в лицето на Пол.
— Но каквото и да налети иззад планините, ще трябва да прекоси дюните.
9.
Най-опасната игра във вселената е да управляваш от позицията на пророк. Ние не се считаме нито достатъчно мъдри, нито достатъчно храбри, за да я играем. Изложените тук мерки за регулиране на някои маловажни въпроси са на ръба на риска — и по-нататък не смеем да пристъпим. За своите цели сме взели назаем от Бене Гесерит едно определение и разглеждаме планетите като генетични запаси, източници на учения и учители. извори на възможности. Целта ни е не да управляваме, а да канализираме тези генетични запаси, да дарим познание и да се освободим от всички ограничения, които ни налагат властите и васалните задължения.
— Там ли е загинал баща ти? — попита Едрик, излъчвайки от резервоара си светлинна показалка към елмазния знак върху една от релефните карти, които украсяваха стената на приемната зала.
— Това е светилището на черепа му — отвърна Пол. — Баща ми загина като пленник на борда на харконска фрегата в низината под нас.
— О, да, сега си спомням историята — каза Едрик. — Беше нещо във връзка с убийството на смъртния му враг, стария барон Харконен.