Падаща луна.
Пол плъзна длан по челото и очите си. Столицата-символ го гнетеше. Презираше собствените си мисли. Подобна колебливост у някой друг би разпалила яростта му.
Ненавиждаше своя град!
Дълбоко в гърдите му просветваше и клокочеше ярост, родена от скуката, подхранвана от неизбежните решения. Знаеше по коя пътека трябва да тръгнат нозете му. Толкова пъти я бе виждал, нали? Виждал! Някога… много отдавна, си бе въобразил, че е изобретил държавното управление. Но изобретението бе хлътнало пак в старите коловози. Като някакъв чудовищен механизъм от материал с пластична памет. Оформяй го, както си щеш, ала разсееш ли се за миг, тутакси изникват предишните форми. Далеч извън обсега на неговата власт, силите в човешките сърца му убягваха с предизвикателна гордост.
Пол зарея взор към покривите. Какви ли богатства от непринуден живот се криеха под тях? Сред керемиденочервените и златистите покриви се мяркаха сочните зелени петна на открити градини. Зеленина, дар на Муад’диб и неговата вода. Овошки и храсталаци се разлистваха пред очите му — открити градини, досущ като в легендите за приказния Ливан.
„Муад’диб прахосва вода като луд“ — казваха свободните.
Пол закри очите си с длани.
Луната падаше.
Отпусна ръце и огледа своята столица с избистрен взор. Над сградите се разливаше ореол на чудовищно имперско варварство. Те се издигаха огромни и бляскави под северното слънце. Колоси! Пред очите му оживяваха всички приумици, които би могла да създаде една обезумяла история: тераси, колкото планинско плато, площади с размерите на градове, паркове, здания, късчета цивилизован пущинак.
Артистичното великолепие граничеше с върхове на отчайваща безвкусица. Без да иска, се натъкваше на подробности: порта от прастария Багдад… купол, за който са мечтали в митичния Дамаск… арка, замислена при ниската гравитация на Атар… хармонично извисяване и внезапен спад. Всичко това пораждане чувството за несравнимо величие.
Луна! Луна! Луна!
Обгърна го лепкаво чувство за немощ. Усещаше натиска на масовото подсъзнание, филизите на човешкия род, плъзнали през вселената. Те се стоварваха върху него със силата на титанична приливна вълна. Усещаше как миграцията на милиони хора прекроява човешките дела: въртопи, течения, генетични потоци. Не можеха да ги спрат нито бентовете на въздържателството, нито проклятията, нито епидемиите на импотентност.
Джихадът на Муад’диб бе само миг от това необятно движение. Бене Гесерит плаваше по прилива, ала и тази сплотена общност за генетични промени също като него бе в плен на потока. Видението на падащата луна трябваше да се сравни с други легенди, с други видения в една вселена, където дори привидно вечните звезди гаснеха, примигваха и умираха…
Колко струваше някаква си луна в подобна вселена? Дълбоко в укрепената му цитадела, тъй дълбоко, че звукът понякога чезнеше сред налетелия градски шум, някой дрънкаше на десетострунна ребаба песен за джихада, жалба по жената, останала на Аракис:
Песента го отвращаваше. Песен за глупави създания, затънали до гуша в сантименталност! Със същия успех можеха да попеят на трупа сред дюните, за който му бе разказала Алая.
Нечий силует помръдна в сянката на решетката. Пол се завъртя.
Голата пристъпи сред пороя от жарки слънчеви лъчи. Металните му очи заблестяха.
— Дънкан Айдахо ли си или човек на име Хейт? — попита Пол.
Голата спря на две крачки от него.
— Кого би предпочел, господарю?
— Хайде, изиграй ролята на Зенсуни — горчиво промълви Пол.
Двусмислици, скрити в двусмислиците! Какво можеше да каже или да стори един философ Зенсуни, за да промени поне на йота реалността, която се разкриваше пред тях в този миг?
— Господарят е неспокоен.
Пол му обърна гръб, загледа се към далечните стръмнини на Защитната стена и съзря изваяни от вятъра арки и бойници — страховита имитация на неговия град. Природата му се подиграваше! Гледай, и аз мога да градя! Той разпозна един процеп в далечния масив, където пясъчен поток се сипеше през пукнатината, и си помисли: Там! Точно там се сражавахме със сардаукарите!