— Какво смущава господаря? — запита голата.
— Видение — прошепна Пол.
— Ах, когато тлейлаксианците ме събудиха за пръв път, и аз имах видения. Бях неспокоен, самотен… без всъщност да зная, че съм самотен. Виденията не ми разкриваха нищо! Тлейлаксианците казваха, че това са натрапчиви образи, от които страда и голата, и всеки обикновен човек — просто болест и нищо повече.
Пол се обърна и огледа очите на голата — две дълбоко хлътнали, безизразни стоманени топчета. Какви ли видения ги посещаваха?
— Дънкан… Дънкан… — прошепна той.
— Името ми е Хейт.
— Видях падаща луна — каза Пол. — Тя изчезна, разпадна се. Чух страхотно съскане. Земята се разтресе.
— Препил си — каза голата, — пиян си от време.
— Потърсих Зенсуни, а намерих ментат! — възкликна Пол. — Чудесно! Прекарай видението ми през своята логика, ментате! Анализирай и го сведи до прости думи, подготвени за погребение.
— За погребение, не ще и дума — отвърна голата. — Ти бягаш от смъртта. А в следващия миг напрягаш сили и отказваш да живееш тук и сега. Знамение! Страхотна патерица за един император!
Пол се взираше като омагьосан в болезнено познатата бенка върху брадичката на голата.
— Като се мъчиш да живееш в определено бъдеще, придаваш ли му плът? — запита голата. — Превръщаш ли го в реалност?
— Ако тръгна по пътя на бъдещето от виденията, значи ще бъда жив тогава — промърмори Пол. — Какво те кара да мислиш, че искам да живея в него?
Голата вдигна рамене.
— Ти поиска да отговоря по същество.
— Къде е същественото в една вселена, изтъкана от събития? — запита Пол. — Има ли краен отговор? Не поражда ли всяко решение нови въпроси?
— Стомахът ти е смлял толкова много време, че се мислиш за безсмъртен — каза голата. — Дори и твоята империя, господарю, ще трябва да изживее своето време и да умре.
— Недей да ми навираш под носа разни опушени олтари — изръмжа Пол. — Наслушал съм се на скръбни приказки за богове и месии. Ако трябва като тях да предсказвам гибелта си, то защо са ми свръхестествени дарби? И най-жалкият ми слуга може да го стори. — Той поклати глава. — Луната падна.
— От самото начало си пропуснал да подириш душевен покой — каза голата.
— Така ли ще ме унищожиш? — попита Пол. — Като ми пречиш да подредя мислите си?
— Може ли да се подреди хаосът? — отвърна голата. — Ние, зенсунците, казваме: „да не подреждаш — в това е върховното подреждане.“ Какво можеш да подредиш, ако сам не си в ред?
— Аз полудявам от видения, а ти бръщолевиш глупости! — избухна Пол. — Какво разбираш от ясновидство?
— Виждал съм как се раждат пророчествата — каза голата. — Виждал съм ония, които дирят знамения и поличби за съдбата си. Те се боят от онова, що търсят.
— Моята падаща луна е истинска — прошепна Пол. От гърдите му се отрони пресеклива въздишка, — Движи се. Движи се.
— Хората винаги се страхуват от неща, които се движат сами — каза голата. — Ти се боиш от собствената си мощ. Разни неща падат отникъде право в главата ти. А къде отиват, като паднат?
— Утешаваш ме с тръни — изръмжа Пол. Лицето на голата просветля сякаш отвътре. За миг той се превърна в истинския Дънкан Айдахо…
— Утешавам те, както мога.
Пол се замисли над мимолетния изблик. Дали голата бе почувствал скръб, която умът му отхвърляше? Дали Хейт се бореше с някакво свое видение?
— Моята луна има название — прошепна Пол.
И той остави видението да го залее. Макар да крещеше с цялото си същество, от устните му не излетя нито звук. Не смееше да говори, боеше се, че гласът би му изневерил. Из въздуха на онова ужасяващо бъдеще тегнеше отсъствието на Чани. Плътта, която бе крещяла в екстаз, очите, които го бяха изгаряли с копнеж, гласът, който го бе очаровал, защото не си играеше на изтънчен контрол — всичко бе изчезнало, всичко се връщаше към водата и пясъка.
Пол бавно се обърна и впери очи в настоящето, в площада пред храма на Алая. Трима поклонници с бръснати глави крачеха към входа по празничния булевард. Бяха облечени в зацапани жълти роби и бързаха, привели глави срещу следобедния вятър. Единият накуцваше, влачейки левия си крак. Пребориха се с вятъра, завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му.
Бяха изчезнали, също както щеше да изчезне онази луна. Ала видението оставаше. Страшната цел не му позволяваше избор.
Плътта се предава, помисли той. Вечността прибира онова, което е нейно. За кратък миг телата ни са разплискали водите, танцували са опиянени от любов към живота и към самите себе си, поиграли са с някои причудливи идеи, сетне са подложили глави под топора на Времето. Как можем да го наречем? Случил съм се. Не съществувам… но съм се случил.