— Често се налага едно да мисля, друго да говоря — навъсено се обади Стилгар. — На това му викат дипломация.
— Тогава да си спестим и дипломацията — каза тя. — Налагаше ли се да ходя толкова дълго? Аз съм стара жена.
— Трябваше да ти покажа колко безсърдечен мога да бъда — каза Пол. — Така по-добре ще оцениш великодушието ми.
— Позволяваш си подобна недодяланост с една бене-гесеритка? — попита тя.
— И грубите постъпки имат смисъл — отсече Пол.
Тя се поколеба, обмисляйки думите му. Така… значи все още можеше да я премахне — очевидно по най-груб начин, ако тя, ако тя… какво?
— Кажи какво искаш от мен? — промърмори светата майка.
Алая погледна брат си и кимна към драпериите зад трона. Знаеше какъв е замисълът на Пол, но въпреки всичко не го харесваше. Мъчеше я нещо, което би могло да се нарече необуздано пророчество — чувстваше се изпълнена до краен предел с нежелание да вземе участие в тази сделка.
— Трябва да внимаваш как разговаряш с мен, стара жено — каза Пол.
Наричаше ме „стара жено“, когато беше още юноша, помисли светата майка. Дали сега не ми напомня, че съм замесена в миналото му? Трябва ли да повторя тук избора, който направих тогава? Усети товара на решението като физическа тежест, от която коленете й затрепераха. Мускулите стенеха от умора.
— Пътят е бил дълъг и виждам, че си уморена — каза Пол. — Ще се оттеглим в личната ми стая зад трона. Там ще можеш да седнеш.
Той даде знак на Стилгар и се изправи.
Стилгар и голата приближиха към светата майка, помогнаха й да се изкачи по стъпалата и последваха Пол в скрития зад драпериите коридор. Тя разбра защо я бе посрещнал в залата — демонстрираше сила пред стражите и наибите. Значи се боеше от тях. А сега… сега бе надянал маската на любезна благожелателност, рискувайки да хитрува с една бене-гесеритка. Но рискуваше ли всъщност? Светата майка усети зад себе си нечие присъствие, обърна се и видя, че Алая ги е последвала. В очите на младата жена се таеше убийствено мрачна злоба. Светата майка потръпна.
Личната стая в дъното на коридора представляваше двадесетметров куб от плазмосплав, осветен от лъчите на жълти светоглобуси¤. Тъмнооранжеви драперии по стените напомняха пустинна влагосъхраняваща палатка¤. Вътре имаше дивани, меки възглавници, кристални гарафи с вода върху ниска масичка. Долавяше се лек мирис на меланж. Помещението изглеждаше тясно и мъничко след огромната тронна зала.
Пол настани светата майка на един от диваните и застана пред нея, гледайки изпитателно старческото лице — стоманени зъби, очи, които криеха повече, отколкото показваха, дълбоко набръчкана кожа. Протегна ръка към гарафите. Старицата поклати глава и кичур прошарена коса увисна на челото й.
— Искам да се спазаря с теб за живота на моята любима — тихо каза Пол.
Стилгар се изкашля.
Алая опипваше дръжката на кристалния нож върху гърдите си.
Голата стоеше до вратата с безизразно лице и металните му очи се взираха в празното пространство над главата на светата майка.
— Видял ли си, че се замесвам в нейната смърт? — попита тя.
Продължаваше да се вглежда в голата, изпитвайки странно безпокойство. Защо трябваше да се чувства заплашена от него? Той беше само инструмент на съзаклятието.
— Знам какво искаш от мен — каза Пол, заобикаляйки въпроса.
Значи само подозира, помисли тя. Наведе очи към връхчетата на обувките си, надничащи изпод гънките на робата. Черно… черно… по обувките и робата личаха белезите на затворничеството — петна, гънки. Тя вдигна брадичка и срещна гневния блясък в очите на Пол. Обзе я възторг, ала прикри чувствата си зад плътно стиснати устни и присвити клепачи.
— Какво предлагаш в замяна? — попита тя.
— Можете да получите семето ми, но не и самия мен — каза Пол. — Ако Ирулан замине в изгнание и бъде осеменена по изкуствен…
— Как смееш! — настръхна светата майка.
Стилгар пристъпи половин крачка напред.
Странно, голата се усмихваше. Сега и Алая се вглеждаше в него.
— Няма да обсъждаме какво забранява вашето Сестринство¤ — каза Пол. — Не ми се слуша за грехове, богохулства или овехтели вярвания от някогашните джихади¤. Можете да получите семето ми за своите планове, но дете на Ирулан не ще седи на моя трон.
— Твоят трон — насмешливо повтори тя.
— Моят трон.
— Кой тогава ще роди престолонаследника?
— Чани.
— Тя е безплодна.
— Тя е бременна.
Неволна въздишка издаде потресението на старицата.
— Лъжеш! — изсъска тя.