— Има ли нещо трайно в красотата и удоволствието? — прекъсна го Бдрик. — Ние ще унищожим двамата атреиди. Култура! Разпространяват културата, за да укрепят своята власт. Красота! Поощряват красотата, която поробва. Създават ограмотено невежество — това е най-лесно. Нищо не оставят на случая. Вериги! Всичко, което вършат, само кове вериги и поробва. Но робите винаги се бунтуват.
— Сестрата може да се омъжи и да има наследник — каза Сцитал.
— Защо говориш за сестрата? — попита Едрик.
— Императорът може да й подбере мъж.
— Нека подбира. Късно е вече.
— Дори и ти не можеш да предвидиш следващия миг — предупреди го Сцитал. — Не си творец… не си нещо повече от атреидите. — Той поклати глава. — Не бива да се възгордяваме.
— Не сме ние тези, които си чешат езиците с приказки за сътворението — възрази Едрик. — Не сме ние сганта, която се мъчи да превърне Муад’диб в месия. Какви са тия глупости? Защо повдигаш подобни въпроси?
— Не аз, планетата — каза Сцитал. — Тя повдига въпроси.
— Планетите не говорят!
— Тази говори.
— Нима?
— Говори за сътворение. Пясък, понесен от нощния вятър, това е сътворението.
— Пясък, понесен…
— Когато се събудиш, първите утринни лъчи разкриват нов свят — свеж, готов да приеме следите ти.
Пясък без следи? — помисли Едрик. Сътворение? Изведнъж стомахът му се сви на топка от тревога. Тесният резервоар, стените на стаята, всичко го притискаше и смазваше.
Следи по пясъка.
— Говориш като някой от свободните — каза Едрик.
— Мисълта е тяхна и е твърде поучителна — потвърди Сцитал. — Сравняват джихада на Муад’диб с оставяне на следи из вселената, също както свободните правят диря по чистия пясък. Те са прокарали пътека през живота на хората.
— И какво?
— Пак се задава нощ. Повяват ветрове.
— Да — каза Едрик, — джихадът свършва. Муад’диб си послужи с него и…
— Не той е използвал джихада — възрази Сцитал. — Джихадът си послужи с Муад’диб. Мисля, че би го прекратил, ако можеше.
— Ако можеше ли? Стига само да…
— О, млъквай! — кресна Сцитал. — Започне ли се епидемия по ментатите, нищо не може да я спре. Тя скача от човек на човек през космическите бездни. Невероятно заразна е. Удря по най-беззащитното място — там, където дремят отломките от други подобни болести. Кой ще възпре такава напаст? И Муад’диб няма противоотрова за нея. Корените й са потънали в хаоса. Могат ли нечии заповеди да проникнат дотам?
— Значи и ти си се заразил? — попита Едрик.
Той бавно се завъртя сред оранжевия газ и се зачуди защо думите на Сцитал звучат толкова уплашено. Нима лицетанцьорът се измъкваше от съзаклятието? Нямаше как да надникне в бъдещето и да провери. То се бе превърнало в мътен поток, задръстен от пророци и пророчества.
— Всички сме заразени — каза Сцитал и си напомни, че разсъдъкът на Едрик е твърде строго ограничен. Как да изрази нещата така, че и сдруженецът да ги разбере?
— Когато го унищожим — каза Едрик, — заразата…
— Би трябвало да те оставя в неведение — въздъхна Сцитал. — Но дългът не ми позволява. А и ще е твърде опасно за всички ни.
Едрик се отдръпна, спря движението със замах на ципестото си ходило и оранжевият газ се завихри около краката му.
— Странно говориш — каза той.
— Цялата тази история е взривоопасна — обясни Сцитал, вече малко по-спокойно. — Готова е да се пръсне. И когато това стане, отломките ще се разлетят през вековете. Не разбираш ли?
— И преди сме си имали работа с религии — възрази Едрик. — Тая новата…
— Това не е просто религия! — възкликна Сцитал и се запита какво ли би казала светата майка, ако го видеше как грубо поучава съюзника си. — Религиозното управление на държавата е нещо много повече. Муад’диб пусна навсякъде пипалата на своя квизарат¤, подмени предишните функции на правителството. Но той няма постоянни правителствени органи, няма взаимодействащи посолства. Има епархии, островчета на властта. В средата на всяко островче стои човек. А хората се учат как да печелят и опазват личната власт. Хората са завистливи.
— Когато се разединят, ще ги погълнем един по един — заяви Едрик със самодоволна усмивка. — Отсечем ли главата, тялото ще се…
— Това тяло има две глави — прекъсна го Сцитал.
— Сестрата… която може да се омъжи.
— Която със сигурност ще се омъжи.
— Не ми харесва тонът ти, Сцитал.
— А на мен не ми харесва твоето невежество.
— И да се омъжи, какво от това? Ще пропаднат ли плановете ни?
— Ще пропадне цялата вселена…
— Но те не са единствени. Аз самият притежавам способности, които…