Пол направи знак на Банърджи да се отстрани. Офицерът се поколеба, преди да изпълни заповедта. Вместо него помръдна девойката — крачка напред. Движеше се грациозно. Ала все още не смееше да го погледне.
Пол се изкашля.
Най-сетне младата жена вдигна глава и изцяло сините очи се разшириха от страхопочитание — леко, тъкмо колкото се полагаше. Имаше странно малко лице с изящна брадичка, а стиснатите тънки устни издаваха недоверие и сдържаност. Над изпъкналите скули очите изглеждаха неестествено големи. Нещо нерадостно имаше в тях, нещо подсказваше, че рядко се усмихват. В ъгълчетата им едва личаха мътножълти петънца — възпаление от праха или признак за употреба на семута¤.
Всичко си беше на място.
— Искала си да ме видиш — каза Пол.
Настъпваше мигът на върховно изпитание за това женско тяло. Сцитал бе пресъздал фигурата, маниерите, пола, гласа — всичко, което можеше да възприеме с таланта си. Но тази жена беше позната на Муад’диб от времето на сийча. Вярно, Атреидес я знаеше като дете, и все пак имаха общи преживявания. Някои спомени трябваше деликатно да се отбягват. Това бе най-взискателната задача в целия досегашен живот на Сцитал.
— Аз съм Лична, дъщеря на Отхейм от Берк ал Диб.
Изтънял, но твърд девически глас изреждаше име, баща, родословие.
Пол кимна. Знаеше, че Чани се е подвела. Тембърът на гласа и всички останали подробности бяха възпроизведени с пределна точност. Навярно лицетанцьорът би измамил дори и него, ако не беше възпитан в бене-гесеритското умение да разпознава гласовете… и ако не бе обгърнат в необятната паяжина на пророческите видения.
Тренираното му съзнание разкриваше някои несъответствия — девойката изглеждаше по-възрастна от годините си; прекаляваше с контрола над гласните струни; стойката на шията и плещите й едва доловимо се разминаваше с изтънчената надменност на свободните. Но имаше и безспорни успехи — разкошната роба беше закърпена, за да подскаже затруднения… а и чертите на лицето бяха пресъздадени великолепно. Това определено подсказваше близост между лицетанцьора и сегашната му роля.
— Отдъхни в моя дом, дъще на Отхейм — изрече Пол официалния поздрав на свободните. — Добре си дошла, като вода след пустинна жажда.
Почти незабележимо отпускане на мускулите издаде, че радушното посрещане е поуспокоило девойката.
— Нося вест — каза тя.
— Вестоносецът е като онзи, който го праща — отвърна Пол.
Сцитал тихичко въздъхна. Всичко вървеше добре, но сега идваше най-важното — да подмами Атреидес по строго определена пътека. Трябваше да загуби наложницата си при обстоятелства, в които никой друг да не сподели вината му. Тогава за поражението щеше да е виновен единствено всемогъщият Муад’диб. Трябваше да го отведат до безпощадното осъзнаване на собствения му провал, а оттам — и до приемане на тлейлаксианската алтернатива.
— Аз съм димът, който прокужда нощния сън — каза Сцитал.
Нося лоши вести, означаваше кодовата фраза от тайния език на федейкините.
Пол се помъчи да запази самообладание. Чувствуваше се гол, душата му сякаш бе захвърлена като слепец във времето, където нито едно видение не достигаше до него. Могъщи оракули прикриваха този лицетанцьор. Пол усещаше само острите ръбове на настоящето. Знаеше единствено какво не бива да прави. Не биваше да унищожава лицетанцьора. Подобна постъпка би го запратила към бъдеще, което трябваше да избегне на всяка цена. Длъжен бе да намери изход, да се добере някак до сърцето на мрака и да промени ужасяващия ход на събитията.
— Съобщи ми вестта — каза Пол.
Банърджи се премести така, че да вижда лицето на девойката. Тя като че едва сега го забеляза и погледът й се плъзна към дръжката на ножа под десницата на офицера от охраната.
— Невинният не вярва в злото — изрече тя, гледайки Банърджи право в очите.
Ах, добре изиграно, помисли Пол. Точно така би го казала и истинската Лична. За момент го прониза скръб по дъщерята на Отхейм — безжизнен труп сред пясъците. Ала нямаше време за чувства. Навъси се.
Банърджи не изпускаше девойката от погледа си.
— Казано ми е да предам вестта насаме — добави тя.