Ако изобщо съществуваше такъв момент…
16.
Независимо колко своеобразна може да стане човешката цивилизация, независимо от развитието на живота и обществото или от сложността на взаимодействието човек-машина, винаги се явяват промеждутъци на еднолична власт, когато ходът на човешката история и самото бъдеще на човечеството зависят от сравнително простите действия на отделни индивиди.
Докато крачеше по високия пешеходен мост от Заслона към сградата на квизарата, Пол умело се престори на куц. Наближаваше залез и дългите сенки наоколо му помагаха да се прикрива, но нечии зорки очи все още биха могли да доловят в движенията му някаква издайническа подробност. Носеше защита, но не я беше включил, тъй като адютантите му смятаха, че искренето на полето ще породи подозрения.
Пол се озърна наляво. Провлачени пясъчни облаци прорязваха като щори залязващото слънце. Въздухът бе сух като в хайрег; усещаше го дори през филтровите запушалки.
В действителност не беше сам, но откакто прекрати нощните си разходки из улиците, мрежата на Имперската безопасност около него никога не се бе разхлабвала толкова. Високо горе по привидно случайни курсове кръжаха орнитоптери¤ с прибори за нощно виждане; скритият в дрехите му предавател координираше движението им. По улиците вървяха подбрани агенти. Други се бяха пръснали из града, след като видяха как се е дегизирал императорът — носия на свободен, включително влагосъхраняващ костюм¤, пустинни ботуши темаг и мургав грим по лицето. Пластмасови подложки издуваха бузите му. Отляво край челюстта висеше тръбичката на филтъра.
Щом стигна до края на моста, Пол погледна назад и забеляза раздвижване край каменната решетка, закриваща балкона на личните му покои. Чани, навярно. „Тръгнал си из пустинята пясък да дириш“ — така бе нарекла тя рискованата му разходка.
Колко малко знаеше за горчивия избор. Когато трябва сам да подбираш страданието, дори и малката мъка става непоносима, помисли той.
За миг тъга замъгли очите му и Пол отново преживя раздялата. В последния момент тау-прозрението¤ бе помогнало на Чани да долови неговите чувства, ала и тя ги бе изтълкувала погрешно. Сметнала бе вълнението му за нещо обичайно за човек, който се разделя с любимата си, преди да навлезе в заплашителната неизвестност.
Ех, ако можех наистина да не зная, помисли той.
Остави моста зад гърба си и тръгна по най-горния коридор на административната сграда. На тавана бяха прикрепени светоглобуси и в тяхната светлина сновяха деловити служители. Квизаратът никога не заспиваше. Надписите по вратите привлякоха вниманието му, сякаш ги виждаше за пръв път: Скоростни търговци. Укротители на бури и отмъстители. Пророчески перспективи. Проверки на вярата. Религиозни доставки. Оръжейници… Разпространение на вярата…
По-честно би било да напишат Разпространение на бюрокрацията.
Из цялата му вселена се бе размножил новият тип религиозен чиновник. Този служител на квизарата най-често беше новопокръстен. Рядко изместваше свободните в борбата за ключови постове, но запълваше всички незаети ниши. Консумираше меланж не толкова заради подмладяващото му действие, колкото за да покаже, че може да си го позволи. Държеше се настрана от своите повелители — императора, Сдружението, Бене Гесерит, Ландсрада, династиите¤ или квизарата. Единствените му богове бяха Рутината и Досиетата. Обслужваха го ментати и изумителни архивни системи. Целесъобразност бе първата дума от катехизиса му, макар че притворно се прекланяше пред поученията на бътлърианците. „Не сътворявай машина по подобие на човешкия ум“ послушно повтаряше той, ала с всяко свое действие издаваше, че предпочита машините пред хората, статистиката пред личностите, далечната обща перспектива пред личния контакт, изискващ въображение и инициатива.
Когато излезе на рампата от другата страна на сградата, Пол чу звъна на камбаните, призоваващи богомолците за вечерния ритуал в Светилището на Оракула.
Странна непреходност кънтеше в този звън.
Храмът отвъд претъпкания площад беше нов, с наскоро създадени ритуали, но имаше нещо необичайно в разположението му сред пустинната долина край Аракийн¤ — нещо в едва започналото захабяване на камъните под напора на пясъчните бури, нещо в безредно израсналите наоколо сгради. Всички подробности се сливаха, за да породят впечатлението, че светилището е безкрайно старо, пълно с традиции и загадки.