Озова се долу в навалицата — част от самата нея. Единственият водач, който охраната бе успяла да намери, настояваше да изберат този път. Имперската безопасност никак не хареса съгласието на Пол. Стилгар — още по-малко. А най-разпалено възразяваше Чани.
Наоколо хората се плъзгаха покрай него, поглеждаха го крадешком и отминаваха, но въпреки тълпата той изпитваше странното усещане за свободно придвижване. Знаеше, че то идва от дълбоко вкоренената почтителност към свободните. Изглеждаше като пришълец от далечните пустини, а такива хора лесно се гневяха. Когато навлезе в забързаната върволица към храмовите стъпала, блъсканицата стана още по-голяма. Сега околните нямаше как да не го притискат, но за сметка на това го обсипваха с ритуални извинения: „Простете, благородни господине. Не успях да избегна тази неучтивост.“ „Извинете, за бога, през живота си не съм виждал по-лоша навалица.“ „Сломен съм от грубостта си, свети човече. Някакъв простак ме блъсна.“
След първите няколко фрази Пол престана да им обръща внимание. В извиненията нямаше друго чувство освен обичайния страх. Неволно се замисли колко дълъг път го дели от детските години в Каладънския замък. Кога бе стъпил на пътеката, водеща към тази разходка през претъпкания площад на една пустинна планета, безкрайно далеч от Каладън¤? И наистина ли бе стъпил на точно определена пътека? Не можеше да каже, че в който и да е момент от живота си е действал по строго определен канон. Мотивите и движещите сили бяха сложни — навярно по-сложни от която и да е друга комбинация на мотиви и сили в човешката история. Зашеметяваше го чувството, че все още може да избегне съдбата, която виждаше тъй ясно в края на пътеката. Но тълпата го тласкаше напред и той изпита замайващото усещане, че е изгубил посоката, изгубил е властта да управлява собствения си живот.
Тълпата го повлече нагоре по стъпалата и нахлу през храмовия портал. Гласовете стихнаха. Засили се острият потен мирис на страх.
В храма службата вече бе започнала. Монотонната песен на хора заглушаваше всички други звуци — шепот, шумолене на дрехи, тътрене на нозе, кашлица — и разказваше за Далечните места, които посещава жрицата в свещения си транс.
Балъци! — каза си Пол на езика на свободните. Внимавайте! Може да я обземе и гневна страст.
Храмовият портал бе обрамчен с множество дълги и тънки светещи тръбички, имитиращи пламъчета на свещи. Потрепващите светлинки разбуждаха в душата на Пол неясни наследствени спомени, макар да знаеше, че те тъкмо това и целят. Цялата обстановка наоколо беше атавизъм — лукаво замислен, но ефективен. Ненавиждаше собственото си участие в създаването му.
Тълпата нахлу през високите метални врати към мрачното пространство под огромния купол. Високо горе пак примигваха светлинки, а в дъното на залата се издигаше ярко озарен олтар от черно дърво — измамно прост на вид, инкрустриран с пясъчни шарки от митологията на свободните. Изотзад лъчите на скрити прожектори играеха по силовото поле на близхода¤, създавайки ефирно дъгоцветно сияние. Под тази призрачна завеса седемте реда пеещи послушници изглеждаха някак зловещо — черни роби, бели лица, пълен синхрон в движението на устните.
Пол огледа поклонниците около себе си и изведнъж им завидя — изглеждаха съсредоточени, сякаш слушаха истини, които той не можеше да чуе. Стори му се, че тук те постигат нещо недостъпно за него, нещо загадъчно и целебно.
Опита да си проправи път по-близо до олтара, но нечия ръка го хвана за рамото. Пол завъртя глава и срещна изпитателния взор на стар свободен — плътносини очи под надвисналите вежди… Очите го бяха разпознали. В паметта му проблесна едно име: Разир, съплеменник от времето на сийча.
Знаеше, че е напълно беззащитен сред натиска на тълпата, ако Разир имаше намерение да го нападне.
Старецът се промъкна по-близо, без да измъква десница изпод зацапаната с пясък роба — несъмнено стискаше кристален нож. Доколкото можеше, Пол се приготви да отбие атаката. Старецът приведе глава към ухото му и прошепна: