— Ще вървим с другите.
Това бе паролата за водача му. Пол кимна.
Разир се притисна до него и обърна лице към олтара.
„От изток иде тя — пееха послушниците. — Зад нея слънцето изгрява. И тайни вече няма. Сред грейнала зора — очите нейни нищо не пропускат, било то блясък или черен мрак…“
Стенанието на гъдулка се вряза в гласовете, застави ги да замлъкнат и после стихна. Сякаш жегната от електрическа искра, тълпата се юрна още няколко метра напред. Сега от всички страни ги обгръщаше плътна маса от тела, а въздухът се бе сгъстил от дъха на хората и мириса на подправка.
— Шай-хулуд пише по чистия пясък! — провикнаха се послушниците.
Пол усети, как дишането му влиза в такт с дъха на околните. Женски хор тихичко запя в сенките зад искрящия близход: „Алая… Алая… Алая…“ Гласовете ставаха все по-мощни и изведнъж пресекнаха. Настана тишина.
Нови гласове наченаха меко, почти шепнешком:
Гласовете бавно затихнаха.
Изведнъж Пол се отврати. Какво правим? — запита се той. Алая беше момиченце-вещица, но с времето растеше. Расте и става по-грешна, помисли той.
Колективната духовна атмосфера в този храм разяждаше психиката му. Усещаше как част от него се слива с тълпата, ала оставащите различия пораждаха убийствено противоречие. Той стоеше самовглъбен, затворен зад стената на личен грях, който никога нямаше да изкупи. В съзнаниетому нахлу като потоп безкраят на вселената извън храма. Как можеше един човек или един ритуал да се надява, че ще скрои подобна необятнбст в дреха по мярка за всекиго?
Пол потрепера.
На всяка крачка се сблъскваше с вселената. Тя се изплъзваше от ръцете му, изобретяваше безброй прикрития, за да се промъкне и да го измами. Каквато и форма да измислеше за нея, вселената никога нямаше да я приеме.
В храма настана дълбока тишина.
От мрака зад сияйните дъги изплува Алая. Беше облечена в жълта роба с шарки в атреидско зелено — жълто за слънчевите лъчи, зелено за смъртта, която ражда живот. С внезапна изненада Пол си въобрази, че Алая се появява тук заради него, единствено заради него. Загледа се към сестра си над главите на тълпата. Тя наистина бе негова сестра. Познаваше ритуала и цялото му създаване, ала никога не бе заставал тук, с поклонниците, за да я види през техния поглед. Сега, споделяйки загадъчната атмосфера на храма, той осъзна, че Алая е част от враждебната вселена.
Послушниците поднесоха към нея златен потир.
Алая надигна потира.
Част от съзнанието на Пол знаеше, че вътре има непречистен меланж — коварна отрова, причастие за пророчицата.
Без да откъсва очи от потира, Алая заговори. Гласът й галеше слуха като шепот на цвете, плавен и мелодичен.
— В началото бяхме празни — изрече тя.
— Не знаехме нищо — пропя хорът.
— Не знаехме за Силата, що е навсякъде — изрече Алая.
— И във всяко Време — пропя хорът.
— Ето Силата — каза Алая, вдигайки леко потира.
— Тя носи радост — пропя хорът.
И беди, помисли Пол.
— Тя пробужда душата — изрече Алая.
— Тя прогонва всяко съмнение — пропя хорът.
— Словата ни погубват — изрече Алая.
— А Силата ни възражда — пропя хорът.
Алая поднесе потира към устните си и отпи.
Пол с изненада разбра, че е затаил дъх заедно с цялата тълпа, до последния поклонник. Беше бе оплел в мистичната мрежа, сякаш не остана и прашинка от личното му знание за процеса, на който се подлагаше Алая. Неволно си припомни как тази огнена отрова плъзва из тялото. Паметта се разпростираше в безкрая и времето спираше, а съзнанието се превръщаше в мушица, която преобразува отровата. Отново преживя събуждането сред безвремие, където всичко ставаше възможно. Знаеше какво изпитва сега Алая, ала внезапно откри, че не го познава истински. Мистерията го заслепяваше.
Алая потрепера, свлече се на колене.
Пол си пое дъх едновременно с прехласнатите поклонници. Тръсна глава. Мъглата в съзнанието му започваше да се разсейва. Увлечен в блаженството, беше забравил, че всяко видение принадлежи на ония, които все още са на път, все още се стремят към нещо. Във видението човек минаваше през мрака и губеше способност да различи реалността от безплътната случайност. Човек копнееше за абсолютното, което никога нямаше да съществува.