Старият свободен подръпна ръкава на Пол и кимна към изхода. Тълпата вече напираше нататък. Пол се остави на хорското течение, усещайки върху ръкава си пръстите на водача. Обземаше го чувството, че тялото му е станало въплъщение на някаква сила, която вече не се поддава на контрол. Превръщаше се в нещо безплътно и стихнало, което въпреки всичко се движеше. Той съществуваше само в ядрото на тази безплътност и се оставяше да го водят по улиците на града — а маршрутът бе тъй познат от виденията, че скръбта смразяваше сърцето му.
Трябваше да знам какво е видяла Алая, помисли Пол. Толкова пъти самият аз съм го виждал. Но Алая не възрази… значи и тя е прозряла другата възможност.
17.
В моята империя растежът на производството и растежът на доходите не бива да излизат изпод контрол. Това е същността на повелята ми. Между различните сфери на влияние не трябва да възникват затруднения с платежния баланс. А причината за това е проста — защото така заповядвам. Искам да подчертая властта си в тази област. Аз съм върховният енергопотребител на тази държава и такъв ще си остана в живота и смъртта. Икономиката е моето правителство.
— Тук ще те напусна — каза старецът, отдръпвайки пръсти от ръкава на Пол. — Отдясно, предпоследната врата. Шай-хулуд да те закриля, Муад’диб… и помни, че си бил Усул¤.
Водачът кривна встрани и изчезна в мрака.
Пол знаеше, че навярно някъде наблизо хората от Имперската безопасност чакат да заловят стареца и да го отмъкнат на разпит. Но се надяваше опитният свободен да им се изплъзне.
Високо горе блестяха звезди и Първата луна¤ висеше като далечен фенер нейде отвъд Защитната стена¤. Ала тук не беше като в откритата пустиня, където човек можеше да зърне пътеводна звезда. Поне едно изглеждаше ясно — старецът го бе довел в някое от новите предградия.
Уличката бе пълна с пясък, навян от околните дюни. Далеч напред самотен суспенсорен глобус пръскаше мъждива светлина. Оскъдните лъчи стигаха само колкото да разкрият, че се намира в задънена улица.
Във въздуха тегнеше зловонието на дестилаторна канализация. Сигурно беше твърде зле изолирана, за да изпуска в нощта гнусните си миризми и да похабява безценната влага. Пол си каза, че народът му е станал невероятно нехаен. Сега свободните бяха истински водни милионери — и забравяха дните, когато на Аракис можеха да убият човек само заради осминка от телесната му влага.
Защо се колебая? — запита се Пол. Предпоследната врата. Знаех го и без да ми казват. Но всичко трябва да се разиграе с пределна точност. И затова… се колебая.
Ненадейно откъм ъгловата къща вляво се надигна глъчка. Женски глас ругаеше някого — оплакваше се, че новото крило на дома пропускало прах. Да не мисли, че водата пада от небето? Щом прахта прониква вътре, значи влагата пък излиза навън.
Някои не са забравили, помисли Пол.
Закрачи напред по улицата и свадата заглъхна зад гърба му.
Вода от небето! — помисли той.
Някои свободни бяха виждали това чудо по далечните светове. И той го бе виждал, дори бе заповядал да го устроят над Аракис, ала споменът за него беше неясен — сякаш мислеше за нещо, което се е случило другиму. Дъжд, така се наричаше. Внезапно си припомни дъждовна буря на своята родна планета — гъсти сиви облаци в небето на Каладън, тръпнеща наелектризирана атмосфера, влажен въздух, едри мокри капки барабанят по стъклото на капандурата. От стряхата се стичат струйки дъждовна вода. Водостоците я отвеждат към реката, която влачи мътни, пенести талази покрай овощните градини на замъка… а там влажно блестят голите клони на дърветата.
Краката му затънаха в струйка пясък, пресичаща улицата. За миг усети как в детството калта полепва по обувките му. Сетне отново се озова сред пясъка, сред прашната ветровита тъма, под присмеха на надвисналото Бъдеще. Безплодният живот наоколо сякаш го сочеше с пръст. Ти направи това! Бяха се превърнали в цивилизация от наблюдатели и разказвачи с пресъхнали очи — хора, които решават всичките си проблеми чрез власт… и още власт… и пак власт — а ненавиждат властта до последната й капчица.
Под нозете му се появиха груби каменни плочи. Помнеше ги от видението. Отдясно изникна мрачен правоъгълен вход — черно върху черно: домът на Отхейм, домът на Съдбата, място като всяко друго, различно само по ролята, която му бе отредило Времето.