Странно място за едно историческо събитие.
Вратата се отвори при първото почукване. През пролуката се виждаше преддверие, окъпано в мътна зеленикава светлина. Отвътре надникна джудже — старческо лице над детско тяло, същински призрак, какъвто не бе срещал в пророческите си визии.
— Значи дойде — изрече призракът. Джуджето отстъпи настрана, в държанието му нямаше и следа от страхопочитание, а по устните му бавно се разтегляше злорада усмивка. — Заповядай! Заповядай!
Пол се поколеба. Във видението не бе срещал джудже, но всичко друго си беше на мястото. Понякога се случваше в пророчествата да се прокрадне подобно несъответствие, без да промени посоката на главоломния им скок към безкрая. Разликата го изпълни с надежда. Той се озърна към улицата, плуваща в млечноперления лунен блясък. Споменът за луната го преследваше. Как ли щеше да падне?
— Заповядай — подкани го джуджето.
Пол влезе и чу зад гърба му вратата да се намества с глух удар в херметичните уплътнители. Джуджето мина край него и го поведе, шляпайки по пода с несъразмерно големите си ходила, отвори изящната решетъчна порта към закритото вътрешно дворче и кимна.
— Очакват ви, сир.
Сир, помисли си Пол. Значи ме познава.
Преди да обмисли това откритие, джуджето се шмугна в някакъв страничен коридор. В душата на Пол надеждата танцуваше като бесен вихър-дервиш. Той закрачи през двора. Мястото беше тъмно и унило, изпълнено с дъх на болест и поражение. Атмосферата го обезсърчаваше. Запита се поражение ли е да избереш по-малкото зло. Безвъзвратно ли бе поел по този път?
От една тясна врата в дъното се процеждаше светлина. Пол престана да мисли за скрити наблюдатели и неприятни миризми, прекоси прага и се озова в малка стаичка. За жилище на свободен обзавеждането беше твърде оскъдно, хайрегски гоблени висяха само на две от стените. Срещу вратата, върху карминова възглавничка под най-хубавия гоблен, седеше мъж. В голата стена отляво зееше друга врата и в сянката, хвърлена от нея, се открояваше женска фигура.
Пол се почувства като в капан. Точно така бе станало и във видението. Къде беше джуджето? Къде беше разликата?
С един всеобхватен поглед сетивата му погълнаха цялата стая. Въпреки нищетата личеше, че се поддържа безупречна чистота. Куки и халки по голите стени отбелязваха местата на свалените гоблени. Пол си спомни, че пришълците плащаха огромни цени за автентични произведения на свободните. Богатите поклонници смятаха пустинните килими за съкровища, за истински белег на хаджилъка.
Голите стени сякаш го обвиняваха с прясната си гипсова мазилка. Вехтостта на двата последни гоблена само подсилваше това чувство.
На стената отдясно имаше тясна лавица. По нея бяха подредени портрети — предимно на брадати свободни, някои във влагосъхраняващи костюми с провиснали тръбички на филтровите запушалки, други в имперски униформи, излъчени на фона на екзотични гледки от далечни планети. Най-често срещани бяха морските пейзажи.
Седналият свободен се изкашля, за да привлече вниманието на Пол. Отхейм изглеждаше точно така, както го бе разкрило видението — измършавяла птича шия, сякаш безсилна да поддържа масивната глава. Лицето му беше криво и обезобразено — мрежа от кръстосани белези на лявата буза под кривогледо сълзящо око, гладка кожа на другата и прям, плътносин поглед. Дълъг гърбав нос делеше двете половини.
Възглавничката на Отхейм бе разположена насред излинял кафяв килим, прошарен с кестеняви и златни нишки. На места възглавничката беше протрита и кърпена, ала всеки метален предмет около седящия мъж бе излъскан до огледален блясък — рамките на портретите, обковът и подпорките на лавицата, крачетата на ниската масичка отдясно.
Пол кимна към здравата половина от лицето на Отхейм и изрече:
— Добро да споходи теб и твоя дом.
Това бе поздрав за стар приятел и събрат от сийча.
— Ето че пак те виждам, Усул.
Треперливият глас изрече племенното му име със старческо хъхрене. Мътното кривогледо око върху обезобразената половина се раздвижи над белезите и съсухрената кожа. От тази страна стърчаха снопчета прошарена четина, а челюстта сякаш бе покрита само от грапави и лющещи се ивици. При всяка дума устните на Отхейм се кривяха, оголвайки сребристи метални зъби.
— Муад’диб винаги чува зова на федейкините — отвърна Пол.
Отвъд вратата жената се раздвижи в сянката и подхвърли:
— И Стилгар с това се хвали.
Тя пристъпи на светло — състарено копие на онази Лична, чийто облик бе откраднал лицетанцьорът. Сега Пол си спомни, че Отхейм се бе оженил за сестрата на покойната си жена. Косата й беше прошарена, носът — изтънял като на вещица. Палците и показалците на ръцете й бяха покрити с мазоли от тъкачния стан. Някога в сийча всяка свободна жена би се гордяла с подобни белези, но сега, щом забеляза погледа му, тя скри длани в гънките на бледосинята си роба.