— Ние не можем да дойдем — добави Дури. — Само ти и джуджето. Всички знаят… колко сме бедни. Пуснахме слух, че продаваме джуджето. Ще решат, че ти си купувачът. Това е единственият ти шанс.
Пол сравни реалността със спомена — във видението напускаше къщата, след като бе получил имената на предателите, но нито веднъж не бе успял да види къде са записани тези имена. Очевидно джуджето се намираше под закрилата на друг оракул. Хрумна му, че навярно всички живи същества носят някаква съдба, предначертана от големи и малки цели, затвърдена от възпитанието и личните склонности. Още от първия миг, в който джихадът го бе избрал за свое оръдие, той се чувстваше окован от силата на тълпата. Безброй твърдо определени цели властваха над неговата воля и контролираха постъпките му. Илюзиите за свободен избор, с които се залъгваше, бяха просто отчаяна съпротива на затворник, блъскащ решетките на килията си. Проклятието му бе там, че виждаше килията. Наистина ли я виждаше?
Вслуша се в пустотата на тоя дом: вътре бяха само четирима — Дури, Отхейм, джуджето и той. Вдишваше страха и напрежението на своите приятели, усещаше наблюдателите — неговите бойци от охраната, увиснали с топтери високо в небето… и другите… в съседната къща. Напразно се надявах, помисли Пол. Но мисълта за това му донесе някакъв нов, особен усет за надежда и той почувства, че все още може да сграбчи мига.
— Доведете джуджето — каза Пол.
— Бияз! — подвикна Дури.
— Вика ли ме някой?
Джуджето се появи откъм дворчето с тревожно и бдително изражение на лицето.
— Имаш нов господар, Бияз — каза Дури. Тя се вгледа в Пол. — Можеш да го наричаш… Усул.
— Усул означава основа на колона — преведе Бияз. — Как може Усул да е отдолу, когато аз съм най-долното същество на тоя свят?
— Винаги говори така — извинително се обади Отхейм.
— Не говоря — възрази Бияз. — Аз съм оператор на машина, наречена език. Малко трака и пъшка, ама си е моя.
Тлейлаксианска играчка, будна и образована, помисли Пол. Бене Тлейлакс никога не захвърля нещо толкова ценно. Обърна се и изпитателно огледа джуджето. Кръгли меланжови очи отвърнаха на погледа му.
— Какви други дарби имаш, Бияз? — запита Пол.
— Знам кога трябва да си вървим — отговори Бияз. — Малцина могат да се похвалят с такава дарба. Дошло е време за край — и това е добро начало. Нека почнем да си тръгваме, Усул.
Пол подири спомена за видението — там нямаше джудже, но думите на дребосъка бяха уместни за случая.
— На вратата ме нарече сир — каза Пол. — Значи ме познаваш?
— Ами че вие сте много сироподобен, сир — ухили се Бияз. — Вие сте нещо повече от основата Усул. Вие сте атреидският император Пол Муад’диб. И освен това сте моят пръст.
Той повдигна показалеца на дясната си ръка.
— Бияз! — кресна Дури. — Изкушаваш съдбата.
— Изкушавам си пръста — пискливо възрази Бияз и посочи Пол. — Соча Усул. Нима пръстът ми не е самия Усул? Или е отражение на нещо по-долно? — Той го приближи към очите си и подигравателно ухилен го огледа първо от едната страна, после от другата. — А-а-а, то било само пръст.
— Често ги дрънка такива — разтревожено обясни Дури. — Мисля, че затова са го прогонили тлейлаксианците.
— Не търпя да ме покровителстват — заяви Бияз, — обаче си имам нов покровител. Колко чудни неща върши един нищо и никакъв пръст. — Със странен блясък в очите той погледна към Дури и Отхейм. — Слабо лепило ни е свързвало, Отхейм. Една-две сълзи и се разделяме. — Шляпайки с несъразмерните си нозе по плочките, джуджето се завъртя на пети и спря срещу Пол. — А-а-а, шефе! Голям път бих, докато те намеря.
Пол кимна.
— Нали ще си добър с мен, Усул? — попита Бияз. — Аз съм личност, тъй да знаеш. Срещат се личности с всякакви форми и размери. Аз съм само една от тях. Слаб съм на мускули, но силен на уста; евтино ще ме нахраниш, скъпо ще ме напълниш. Вади от мен колкото си щеш, пак ще остане нещичко, дето са го пъхнали хората.
— Нямаме време за глупави гатанки — изръмжа Дури. — Трябва да си вървите.
— Главата ми е наблъскана с главоблъсканици, но не всички са глупави — каза Бияз. — Ако минеш отнякъде, Усул, значи ли че ще си станал минало? А? Е, хайде, миналото си е минало. Право казва Дури, а пък аз имам и тая дарба — да знам кое е право.
— Усет за истината ли имаш? — запита Пол, вече твърдо решен да изчака докрай развоя на видението. Каквото и да се случеше, щеше да е по-добре, отколкото да разруши този миг и да предизвика нови последствия. Отхейм трябваше да каже още няколко думи, за да не се отклони Времето към по-ужасно русло.