— Имам усет за настоящето — каза Бияз.
Пол забеляза, че джуджето става все по-нервно. Дали дребосъкът не усещаше какво предстои? Можеше ли самият Бияз да се окаже оракул?
— Пита ли го за Лична? — обади се внезапно Отхейм, вперил в Дури здравото си око.
— Лична е на сигурно място — успокои го жената.
Пол сведе глава, за да не издаде лъжата с лице. На сигурно място! Пепелта на Лична лежеше в потаен гроб.
— Добре тогава — каза Отхейм, вземайки жеста му за знак на съгласие. — Поне това да е добро сред толкова беди, Усул. Не ми харесва светът, който създаваме, знаеш ли? По-хубаво си беше, когато живеехме сами сред пустинята и имахме само едни врагове — харконите.
— Тънка е границата между многото врагове и многото приятели — обади се Бияз. — Изчезне ли тя, няма ни начало, ни край. Хайде да свършваме, приятели.
Той застана до Пол и пристъпи от крак на крак.
— Що е усет за настоящето? — попита Пол, като нарочно се бавеше, за да подтикне джуджето към нещо непредвидено.
— Сега! — избъбри, треперейки, Бияз. — Сега! Сега! — Той подръпна робата на Пол. — Да си вървим сега!
— Много му тропа устата, но е добър по душа — разнежено изрече Отхейм, гледайки Бияз със здравото си око.
— И тропането може да е сигнал за тръгване — каза Бияз. — И сълзите. Да си вървим, докато още имаме време да започнем.
— Бияз, от какво се боиш? — попита Пол.
— Боя се от духа, който ме търси сега — избъбри Бияз. По челото му бе избила пот. По бузите му пробягваха спазми. — Боя се от онзи, който не мисли и не ще да има друго тяло, освен моето… ослепяло, взряно само навътре! Боя се от онова, което виждам, и от онова, което не виждам.
Това джудже има пророческа дарба, помисли Пол. Бияз споделяше страховитото му видение. А споделяше ли и съдбата на пророка? Докъде стигаше силата му? Дали владееше само дребното ясновидство на ония, които си играеха с дюнския тарок? Или нещо по-мощно? Какво бе успяло да види?
— По-добре да си тръгвате — каза Дури. — Бияз е прав.
— Всяка минута забавяне — обади се Бияз, — удължава… удължава настоящето!
Всяка минута забавяне отлага вината ми, помисли Пол. Облъхнал го бе отровният дъх на червей, от чиито зъби се стича пясък. Отдавна бе станало, но сега той възкресяваше спомена — дъх на подправка и горест. Усещаше, че и него го чака червей — погребалната урна на пустинята.
— Размирни времена са настанали — изрече той, имайки предвид преценката на Отхейм за света.
— Свободните знаят какво да правят в размирни времена — отвърна Дури.
Отхейм треперливо кимна в знак на съгласие.
Пол погледна Дури. Не бе очаквал благодарност, сега тя би била непоносим товар, но горчивината на Отхейм и яростното негодувание в очите на Дури го разколебаха. Имаше ли изобщо нещо, което заслужаваше тази цена?
— Няма полза от отсрочки — каза Дури.
— Направи каквото трябва, Усул — изхриптя Отхейм.
Пол въздъхна. Думите от видението бяха изречени.
— Ще дойде час за разплата — изрече той, за да довърши сцената. Обърна се, излезе с широка крачка от стаята и чу как отзад шляпат босите нозе на Бияз.
— Отминали, отминали — мърмореше джуджето, докато вървяха към изхода. — Който е отминал, нека пада, където може. Мръсен ден беше днес.
18.
Заобиколните формулировки на правния педантизъм са израсли от необходимостта да си затваряме очите пред насилието, което замисляме един на друг. Да отнемем час от живота на човека или изобщо да го лишим от живот — разликата е само в степента на действие. Извършили сме насилие спрямо него, отнели сме му енергия. С изискани евфемизми можем да прикрием убийственото си намерение, но зад всяко прилагане на власт спрямо друг човек неизменно се възправя върховната самонадеяност: „Аз се храня с твоята енергия“.
Първата луна бе надвиснала над града, когато Пол излезе от задънената улица, обкръжен от сиянието на включената защита. Откъм планинския масив вятърът сипеше прах и пясък в тесния проход между къщите, заставяйки Бияз да примигва и да закрива очите си с длан.
— Трябва да бързаме — бръщолевеше джуджето. — Бързо! Бързо!
— Опасност ли усещаш? — попита го Пол.
— Не усещам, знам!
Внезапното чувство за близка заплаха бе последвано почти веднага от някаква фигура, изскочила насреща им от съседния вход.