Бияз клекна и се разхленчи.
Но това бе самият Стилгар, който се движеше като бойна машина — с приведена глава и мощни удари на нозете по уличната настилка.
Пол набързо му обясни ценността на джуджето и му го предаде. От този миг ритъмът на видението неимоверно се ускоряваше. Стилгар побягна, влачейки Бияз. Охраната обкръжи Пол от всички страни. Раздадоха се заповеди да бъдат пратени бойци към дъното на уличката, при съседа на Отхейм. Стражата покорно се втурна нататък — сенки сред сенките.
Още жертви, помисли Пол.
— Трябват ни живи пленници — изсъска един от офицерите.
Звукът, който отекна в ушите на Пол, бе като ехо от виденията. Събитията се развиваха с желязна точност — пророчество и реалност съвпадаха миг по миг. Сенките на пикиращи орнитоптери сякаш прорязаха луната. Нощта бе пълна с атакуващи имперски войници. Тихо съскане се надигна над всички останали звуци и прерасна в рев, докато хората още го чуваха само като шипене. Лумна теракотово зарево, което загаси звездите и погълна луната.
Пол, който познаваше звука и заревото още от най-ранните си и откъслечни потапяния в кошмарното видение, изпита странно чувство на облекчение от сбъдването. Всичко ставаше така, както трябваше да стане.
— Скалорез! — изпищя някой.
— Скалорез! — Викът се надигаше от всички страни. — Скалорез… скалорез…
Само защото видението го изискваше, Пол захлупи очите си с длан и се просна край ниския бордюр на тротоара. Разбира се, вече бе твърде късно.
На мястото на отхеймовия дом сега се издигаше огнена колона, ослепителна струя, бликаща с рев към небето. Тя пръскаше мръснокафеникаво сияние, което очертаваше с поразителна релефност и яснота балетните движения на войниците, на бегълците, на наклонените в рязък вираж орнитоптери.
Вече бе твърде късно за всеки човек от това неистово множество.
Пясъкът под Пол се загряваше. Той чу как шумът от тичащи нозе затихва. Хората наоколо се отпускаха на земята — осъзнали, че бягството е безсмислено. Злото бе сторено и сега им оставаше само да чакат, за да узнаят мощността на скалореза. Лъчението, от което никой не можеше да избяга, вече бе проникнало в телата им. А какво щеше да им причини оръжието тепърва — това зависеше от замисъла на хората, които бяха дръзнали да го употребят, нарушавайки Великото споразумение¤.
— Богове… скалорез — проплака някой. — Аз… не… искам… да… ослепея.
— Че кой иска? — отекна откъм дъното на уличката дрезгав щурмовашки глас.
— Сума ти очи ще продадат тлейлаксианците — изръмжа някой до Пол. — Сега си затваряйте човките и чакайте!
Зачакаха.
Пол мълчеше и мислеше какво би могло да извърши подобно оръжие. Ако зарядът се окажеше по-мощен от предвиденото, той щеше да си пробие път до центъра на планетата. Разтопеното ядро на Дюна се намираше твърде дълбоко, но това го правеше само още по-опасно. Изпуснато на свобода, огромното налягане можеше да разцепи планетата, осейвайки космоса с безжизнени отломки.
— Мисля, че взе да отслабва — обади се някой.
— Просто е задълбало надолу — предупреди ги Пол. — Бъдете готови всички. Стилгар ще прати помощ.
— Измъкна ли се Стилгар?
— Измъкна се.
— Земята пари — оплака се някой.
— Посмели са да употребят атомно оръжие! — възмутено се провикна един щурмовак близо до Пол.
— Звукът затихва — долетя глас от дъното на улицата.
Без да обръща внимание на думите, Пол напрегнато притискаше пръсти към уличната настилка. Усещаше гръмовния тътен на чудовищното оръжие — дълбоко… все по-дълбоко…
— Очите ми! — изкрещя някой. — Нищо не виждам!
Бил е по-близо от мен, помисли Пол. Когато вдигна глава, той все още виждаше дъното на уличката, макар че цялата сцена изглеждаше някак мъглива. В зоната, където бяха къщите на Отхейм и съседа му, сега се разливаше червеникаво-жълто сияние. Отломъци от околните сгради се срутваха като черни петна в огнения кладенец.
Пол с усилие се изправи на крака. Почувства как скалорезът изгасва и в земните недра настава тишина. Под хлъзгавия влагосъхраняващ костюм тялото му бе мокро от пот — дестилаторите не успяваха да се справят с прекомерния прилив на влага. Нахлуващият в дробовете му въздух носеше топлината и сярното зловоние на скалореза.
Докато гледаше как щурмоваците наоколо започват да се надигат, мъглата пред очите му се сгъсти и настана мрак. Той призова пророческата си визия за тези мигове, обърна се и закрачи по пътя, който му бе начертало Времето — сля се с видението тъй плътно, че то вече не можеше да му убегне. Бавно съзнаваше, че това място се превръща в съвместно владение, където реалността сраства с предсказанието.