— Та нали това е вечността.
Пол я погали по челото. Тя се притисна към него, впи устни в шията му. Натискът раздвижи живото късче в утробата й. Усети го да помръдва.
Пол също го усети и положи ръка върху корема й.
— Ах, малки повелителю на вселената, почакай да ти дойде времето. Този миг е мой.
Чани се запита защо Пол винаги говореше в единствено число за живота в нея. Не му ли бяха казали лекарите? Тя се върна в спомените си, учудена, че помежду им никога не бе ставало дума за това. Той сигурно знаеше, че ще има близнаци. Накани се да зададе въпроса, но в последния момент се разколеба. Трябваше да му е известно. Той знаеше всичко. Познаваше всяка нейна частичка. Ръцете му, устните — всичко негово я познаваше.
Най-сетне тя каза:
— Да, любими. Това е вечността… това е истинското.
И с усилие затвори клепачи, та гледката на празните очни кухини да не разпъва душата й като мост между рая и ада. В каквато и зловеща магия да бе вграден общият им живот, плътта му оставаше реална и тя нямаше сили да се изплъзне от неговите ласки. Когато станаха, за да се облекат, Чани каза:
— Ако можеха хората да узнаят за нашата обич…
Но Пол вече бе в друго настроение.
— Политика не се гради върху обич — отсече той. — Хората не се интересуват от обич, тя е прекалено безредна. Предпочитат деспотизма. Прекалената свобода поражда хаос. Не можем да си го позволим, нали? А как се печели обич с деспотизъм?
— Ти не си деспот! — възрази тя, завързвайки шала си. — Твоите закони са справедливи.
— Ах, закони — въздъхна той. Пристъпи към прозореца и дръпна завесите, сякаш можеше да погледне навън. — Какво е законът? Контрол? Законът филтрира хаоса, а какво се прецежда през него? Безметежност? Законът — наш върховен идеал и наша най-долна същност. Не гледай закона прекалено отблизо. Сториш ли го, ще откриеш пристрастните тълкувания, празнодумието на правниците, предимствата на облагите. Ще откриеш и безметежността, която е просто другото име на смъртта.
Чани стисна устни. Не можеше да отрече неговата мъдрост и прозорливост, но пристъпите на подобни настроения я плашеха. Пол се нахвърляше върху себе си и тя ясно усещаше душевната му борба. Той сякаш грабваше максимата на свободните „Никога не прощавай — никога не забравяй“ и бичуваше с нея плътта си.
Пристъпи до него и надникна покрай рамото му. Нарастващата дневна жега бе започнала да изтиква северния вятър от защитените области. Той сякаш рисуваше фалшив небосвод, изпълнен с охрени перести облаци и кристални дантели — странни вихрени шарки в златисто и алено. Висок и студен, вятърът се разбиваше в Защитната стена сред фонтани от прах.
Пол усети до себе си топлината на Чани. За момент закри видението със завесата на забравата. Сякаш просто стоеше със затворени очи. Ала Времето наоколо му отказваше да спре. Вдишваше мрак — без звезди и без сълзи. Недъгът разтопяваше всяка същност и оставаше само учудването от невероятното сгъстяване на звуковата вселена. Всичко около него се крепеше върху самотния му слух, отстъпвайки само когато докосваше нещо — драперията, ръката на Чани… Ненадейно разбра, че се ослушва, за да чуе дъха й.
Запита се къде е изчезнала неопределеността на събитията, които бяха само вероятни. Умът му носеше непосилен товар от осакатени спомени. За всеки миг от реалността съществуваха безброй проекции, безброй варианти, обречени никога да не се осъществят. Някакво невидимо „аз“ в него си спомняше фалшивото минало и тежестта му заплашваше да прекатури настоящето.
Чани се облегна на рамото му.
Чрез нейния допир той усети тялото си — мъртва плът, носена от въртопите на времето. Цял вонеше на спомени за надзъртане към вечността. Но да видиш вечността означаваше да се подложиш на нейните прищевки, да бъдеш смазан от безкрайните й измерения. Фалшивото безсмъртие на оракула изискваше скъпа отплата — Минало и Бъдеще се сливаха в едно.
Видението отново изплува от мрачния си кладенец и се вкопчи в него. То заменяше очите му. То движеше мускулите му. То го водеше към следващия миг, следващия час, следващия ден… докато го накара да се чувства тъй, сякаш винаги е съществувал.
— Време е да вървим — каза Чани. — Съветът…
— Алая ще е там да ме замести.
— Знае ли какво да прави?
— Знае.
За Алая денят започна с нахлуването на един стражеви ескадрон в парадния двор под прозорците на нейните покои. Тя се вгледа в трескавата блъсканица, над която се надигаше гръмогласна и заплашителна гълчава. Ситуацията стана ясна едва когато видя кого са арестували — Корба Възхвалителя.