— Господарю — изрече Стилгар, без да смее да го погледне в лицето.
Пол впери празните си очни кухини към галерията, после ги сведе към Корба.
— Е, Корба… няма ли да ме превъзнасяш с думи?
Над галерията се надигна ропот. Той се засилваше, долавяха се вече откъслечни думи и фрази: „… законът за слепите… племенен обичай… в пустинята… който наруши…“
— Кой казва, че съм сляп? — запита Пол. Той се обърна към галерията. — Ти ли, Раджифири? Виждам, че днес си в златна роба, а върху синята риза под нея още има уличен прах. Винаги си бил нечистоплътен.
Раджифири протегна напред ръка с три вдигнати пръста срещу уроки.
— Насочи тия пръсти към себе си! — кресна Пол. — Знаем къде е злото! — Той пак се обърна към Корба. — Вината е изписана по лицето ти, Корба.
— Не е моя вина! Може да съм се обвързал с виновните, но никога… — Корба прехапа устни и отправи уплашен поглед към галерията.
Подхващайки репликата на Пол, Алая се изправи, слезе в подножието на подиума и пристъпи до масичката на Корба. Само от метър разстояние тя се втренчи в него — безмълвна и заплашителна.
Под натиска на този страшен поглед Корба сякаш се сгърчи. Не можеше да му устои, въртеше се и стрелкаше плахо с очи галерията.
— Чии очи търсиш там? — попита Пол.
— Ти не можеш да виждаш! — едва избъбри Корба.
Пол прогони мимолетното чувство на жалост. Корба бе оплетен безнадеждно в примката на видението — също както всички присъстващи. Той само играеше роля, нищо повече.
— Не ми трябват очи, за да те видя — каза Пол.
И започна да го описва на самия него — всяко движение, всеки гърч, всеки тревожен и умоляващ поглед…
Отчаянието на Корба растеше.
Алая следеше внимателно и усещаше, че той може да се прекърши всеки момент. Помисли, че някой в галерията трябва да разбира колко близко е до пълното рухване. Но кой? Тя се вгледа в лицата на наибите, отбелязвайки дребните издайнически подробности в застиналите им изражения: гняв, страх, неувереност… вина.
Пол замълча.
Събирайки сили в жалък опит да заеме величествена поза, Корба попита:
— Кой ме обвинява?
— Отхейм те обвинява — отвърна Алая.
— Но Отхейм е мъртъв! — възрази Корба.
— Как разбра? — запита Пол. — Чрез шпионската си мрежа ли? О, да! Знаем за твоите шпиони и куриери. Знаем кой е донесъл скалореза от Тарахел.
— Беше за защита на квизарата! — измънка Корба.
— Така ли е попаднал в предателски ръце? — запита Пол.
— Беше откраднат и ние… — Корба замълча и преглътна. Очите му трескаво шареха наляво-надясно. — Всички знаят, че аз бях гласът на всеобщата обич към Муад’диб. — Той се втренчи в галерията. — Как може мъртвец да обвинява един свободен?
— Гласът на Отхейм не е мъртъв — каза Алая. Не довърши, защото Пол я хвана за ръката.
— Отхейм ни изпрати гласа си — каза Пол. — Той съобщава имената, предателските действия, явките и часовете за срещи. Не ти ли липсват някои лица в Съвета на наибите, Корба? Къде са Меркур и Фаш? Кеке Куция не ни е посетил днес. Ами Таким, къде е?
Корба бавно поклати глава.
— Избягаха от Аракис с откраднатия червей — каза Пол. — Дори и да те освободя сега, Корба, Шай-хулуд ще ти вземе водата, задето си се замесил. Защо ли наистина не те освободя, а? Помисли ли за всички ония мъже, които загубиха очите си и не могат да виждат като мен? Те имат роднини и приятели, Корба. Къде ще се скриеш от тях?
— Беше случайност — умолително изрече обвиняемият. — Така или иначе, те ще получат тлейлаксиански…
Той пак не довърши.
— Знае ли някой каква робия носят металните очи? — запита Пол.
В галерията наибите взеха да коментират шепнешком, прикривайки устните си с ръце. Сега гледаха Корба хладно и недоверчиво.
— Защита на квизарата — тихо повтори Пол оправданието на Корба. — Оръжие, което унищожава цяла равнина или изпуска джей-лъчи, за да ослепи всичко живо наоколо. Кой от двата ефекта си предвиждал за отбрана, Корба? Може би квизаратът се е надявал да изгори очите на всички наблюдатели?
— Беше от любопитство, гос’дарю — простена Корба. — Знаехме, че според Древния закон само династиите имат право да притежават атомно оръжие, но квизаратът се подчиняваше… подчиняваше се…
— Подчиняваше се на теб — прекъсна го Пол. — Голямо любопитство, дума да няма.
— Дори и глас да ме обвинява, аз трябва да го чуя! — възкликна Корба. — Един свободен си има права.
— Така е, сир — обади се Стилгар.
Алая го изгледа гневно.
— Законът си е закон — побърза да добави той, усещайки възражението на Алая.