Алая пристъпи насреща му, за да даде време на Пол и Чани да се измъкнат по тайния коридор зад подиума. За миг я обзе недоверие към Текруб, защото забеляза блясъка на нездраво любопитство в погледа, с който той изпроводи императора.
— Днес ще говоря от името на брат си — каза тя. — Нека молителите приближават един по един.
— Да, господарке.
Текруб се втурна да въдвори ред в навалицата.
— Спомням си онова време, когато не би разбрала погрешно целите на брат си — каза Стилгар.
— Бях разсеяна — отвърна Алая. — Но и нещо в теб драматично се е променило, Стил. Вярно ли е?
Поразен, Стилгар рязко се дръпна назад. Човек се променя, това е ясно. Но драматично? Никога не се бе сблъсквал с подобно мнение за себе си. Драмата бе нещо спорно. Драматични бяха разните доведени артисти със съмнителна лоялност и още по-съмнителни добродетели. Враговете на империята използваха драмата в опитите си да разколебаят непостоянното простолюдие. Корба се бе отклонил от добродетелите на свободните и разиграваше драми в квизарата. И затова щеше да умре.
— Не си права — каза Стилгар. — Подозираш ли ме?
Скръбта в гласа му смекчи изражението на Алая, но не и тона й.
— Знаеш, че не те подозирам. Винаги съм била съгласна с брат си, че щом нещо попадне в ръцете на Стилгар, можем спокойно да го забравим.
— Тогава защо казваш, че съм се… променил?
— Готвиш се да нарушиш волята на брат ми — каза тя. — Усещам го. Само на едно се надявам — че това няма да унищожи и двама ви.
Приближаваха първите молители и застъпници. Преди Стилгар да отговори, Алая му обърна гръб. Но забеляза, че на лицето му бе изписано противоречието, което долови в писмото на майка си — закон вместо морал и съвест…
Ти създаваш убийствен парадокс.
20.
Тибан е бил апологет на сократичното християнство, роден вероятно на IV Анбус и живял между осми и девети век преди Коринската битка¤, може би при второто възцаряване на император Даламак. От съчиненията му е оцеляла само незначителна част, откъдето привеждам този пасаж: „Сърцата на всички хора обитават една и съща пустош.“
— Ти си Бияз — изрече голата, влизайки в тясната килия, където държаха джуджето под стража. — А мен ме наричат Хейт.
Заедно с голата бе пристигнал подсилен наряд от телохранители, за да поеме вечерния караул. Докато пресичаха двора, налетелият със залеза вятър жилеше лицата им с песъчинки и ги караше да примигват, подтичвайки. Сега откъм коридора се чуваше как си подхвърлят закачки при церемониала по смяната на постовете.
— Не си Хейт — каза джуджето. — Ти си Дънкан Айдахо. Присъствах, когато полагаха в резервоара мъртвата ти плът, а сетне и когато я вадеха оттам жива и готова за обучението.
Голата мъчително преглътна с пресъхнало гърло. Жълтеникавият оттенък на ярките светоглобуси се губеше сред зелените килими по стените на килията. Светлината блестеше в струйките пот по челото на джуджето. Бияз изглеждаше удивително цялостно същество, сякаш целта, вложена в него от тлейлаксианците, се излъчваше направо през кожата му. Под маската на страхливо и лекомислено джудже се криеше огромна сила.
— Муад’диб ми възложи да те разпитам, за да установя с каква цел те изпращат тлейлаксианците — каза Хейт.
— Тлейлаксианци, тлейлаксианци — затананика джуджето. — Аз съм тлейлаксианците, дръвнико! И ти също, ако искаш да знаеш.
Хейт се втренчи в джуджето. Бияз излъчваше някаква омайваща бдителност, която навяваше мисли за древни идоли.
— Чуваш ли стражата отвън? — запита Хейт. — Само да наредя и веднага ще те удушат.
— Ай! Ай! — провикна се Бияз. — Какъв безсърдечен простак си станал. А пък разправяше, че идваш да дириш истината.
Хейт усети, че не му се нрави дълбоката самоувереност, скрита зад стреснатото изражение на джуджето.
— Може би диря само бъдещето — промълви той.
— Добре казано — кимна Бияз. — Сега вече се познаваме. Когато се срещнат двама крадци, няма нужда от препоръки.
— Значи сме крадци — каза Хейт. — Какво крадем?
— Не крадци, а зарове — поправи го Бияз. — И ти си дошъл да ми преброиш точките. Аз пък броя твоите. О, чудо! Имаш не едно, а две лица!
— Наистина ли си видял как попаднах в тлейлаксианските резервоари? — попита Хейт, преодолявайки странното нежелание да зададе този въпрос.
— Не го ли казах? — изненада се джуджето и скочи на крака. — Страхотна борба падна с теб. Плътта не искаше да се завръща.
Изведнъж на Хейт му се стори, че съществува сред сън, управляван от нечие чуждо съзнание, и че всеки миг може да забрави себе си, да се залута из дебрите на това съзнание.