Хейт бавно поклати глава. Нямаше сили да говори.
— Ние сме като братя — каза Бияз, прекъсвайки отново монотонното тананикане. — Израснахме в един и същ резервоар — първо аз, после ти.
Внезапно в металните очи на Хейт избухна пареща болка. Искряща червена мъгла изпълни вътрешността на килията. Усещаше се откъснат от всички други чувства освен болката и виждаше обкръжаващото го през някаква ефирна преграда като понесена от вятъра омара. Всичко се превръщаше в случайност, в безцелен сблъсък на неодушевена материя. Собствената му воля бе нещо крехко и непостоянно. Тя живееше без дъх, долавяше се като вътрешно просветление.
С родена от отчаянието прозорливост, той напрегна остатъка от зрението си и разкъса мъгливата завеса. Като лумнала мълния вниманието му се впи в джуджето. Усещаше как очите му го пронизват слой подир слой и виждат дребосъка като наемен интелект, под него откриват същество в плен на гибелни страсти и копнежи, продължават навътре — слой подир слой, докато накрая остана само голата същност, управлявана от символи.
— Сега сме на бойното поле — каза Бияз. — Би могъл да говориш за това.
С освободен от командата глас, Хейт изрече:
— Не можеш да ме принудиш да убия Муад’диб.
— Чувал съм бене-гесеритките да казват, че в цялата вселена няма нищо твърдо, нищо уравновесено, нищо трайно… че нищо не запазва състоянието си, че всеки ден, а понякога и всеки час носи промяна.
Хейт безсилно поклати глава.
— Ти мислеше, че твоят жалък император е печалбата, която гоним — продължи Бияз. — Колко зле разбираш нашите господари, тлейлаксианците. Сдружението и Бене Гесерит смятат, че ние произвеждаме предмети. Всъщност произвеждаме инструменти и услуги. Всичко може да бъде инструмент — бедността, войната. Войната е полезна, защото има ефект в безброй области. Тя стимулира обмяната на веществата. Укрепва правителството. Смесва генетичните линии. Нищо във вселената не може да се мери с нея по жизненост. Само ония, които признават стойността на войната и я практикуват, постигат някакво ниво на самоопределение.
С удивително кротък глас Хейт изрече:
— Странни мисли изказваш, карат ме едва ли не да повярвам в отмъстителното провидение. Каква ли цена са поискали, за да те сътворят? Разказът за това несъмнено би бил увлекателен, а епилогът — направо невероятен.
— Великолепно! — изкиска се Бияз. — Ти атакуваш, следователно имаш воля и се бориш за самоопределение.
— Мъчиш се да разбудиш насилието в мен — изпъхтя Хейт.
Бияз отрицателно поклати глава.
— Да разбудя — да, насилие — не. Сам казваш, че си привърженик на осъзнаването чрез обучение. Предстои ми да разбудя съзнанието в теб, Дънкан Айдахо.
— Хейт!
— Дънкан Айдахо. Изключителен убиец. Любовник на безброй жени. Войник и фехтовач. Дясна ръка на Атреидес в сраженията. Дънкан Айдахо.
— Миналото не може да се събуди.
— Не може ли?
— Никой не го е постигал!
— Вярно, но нашите господари отхвърлят мисълта, че нещо не може да се постигне. Те винаги търсят подходящия инструмент, правилно приложеното усилие, услугите на подходящи…
— Ти криеш истинската си цел! Обвиваш се в облак от думи, а те не значат нищо!
— Дънкан Айдахо е в теб — каза Бияз. — Той ще се покори, на вълнението или на безстрастното изучаване, но ще се покори. През пелената на потиснатото и отсеяното, това съзнание ще изплува от мрачното минало, което те гони по петите. То те примамва дори сега, когато те дърпа към дъното. В тебе се крие същество, към което трябва да насочиш мислите си и на което ще се подчиниш.
— Тлейлаксианците смятат, че все още съм техен роб, но аз…
— Млъкни, робе! — изрече джуджето със странния стенещ глас.
Хейт застина безмълвно.
— Сега се добираме до същината — каза Бияз. — Знам, че и ти го усещаш. А ето и повелителните слова, които ще те подчинят на волята ми… Мисля, че ще имат достатъчна сила.
Хейт чувстваше как потта се лее по бузите му, как треперят раменете и гърдите му, ала не можеше да помръдне.
— Един ден — каза Бияз — императорът ще дойде при теб. Ще рече: „Няма я вече“. Лицето му ще се превърне в скръбна маска. Ще отдава вода на мъртвите, както наричат сълзите по тия места. И ти ще му кажеш с моя глас: „Господарю! О, господарю!“
Болка от схванатите мускули пронизваше гърлото и челюстта на Хейт. Можеше само едва-едва да върти глава наляво-надясно.
— Ще кажеш: „Нося вест от Бияз“ — джуджето направи гримаса. — Горкият Бияз, дето си няма ум… горкият Бияз, барабан, натъпкан с известия, душа за чужда употреба… удариш ли го, издава звук… — Лицето му отново се сгърчи в гримаса. — Мислиш ме за лицемер, Дънкан Айдахо! Не съм! И аз мога да скърбя. Но е дошло време да заменим думите с мечове.