Хейт гледаше как Алая излиза от храма и пресича площада. Телохранителките се бяха скупчили плътно около нея и кривяха лица в свирепи гримаси, за да скрият, че чертите им са омекнали от самодоволство и лек живот.
Под яркото следобедно слънце над храма проблясваха като хелиографски сигнали крилата на орнитоптер, част от имперската гвардия, с изрисуван на корпуса юмрук — символът на Муад’диб.
Хейт пак се загледа към Алая. Мина му през ум, че тя някак не си е на мястото тук, сред града. Истинската й стихия бяха пустините, необятните простори, недокоснати от човешки нозе. Докато следеше приближаването й, той си припомни нещо странно: Алая изглеждаше замислена само когато се усмихваше. Зрителна измама, реши Хейт и си я припомни като в камео4, както се бе появила на приема в чест на пратеника от Сдружението — високомерна на фона на музиката и откъслечните разговори сред екстравагантни рокли и униформи. Алая бе облечена в бяло — ярка, ослепителна премяна на целомъдрието. В онзи миг той я гледаше от един висок прозорец как пресича закритата градина със задължителното езеро, пеещите фонтани, високите степни треви и бялата обзорна беседка.
Нелепо… нелепо от край до край. Нейното място бе в пустинята.
Хейт въздъхна задавено. Алая бе изчезнала от погледа му също както предишния път. Той зачака, свивайки и отпускайки юмруци. След разговора с Бияз се чувстваше неспокоен.
Чу как свитата й минава край стаята, в която чакаше. Отиваха към семейните покои.
Хейт се помъчи да изясни с какво точно го смущаваше Алая. С походката си през площада? Да. Движеше се като подгонено зверче, долавящо близостта на хищник. Той излезе на свързващия балкон, закрачи по него под навеса от плазмосплав и спря, преди да напусне гъстата сянка. Алая стоеше до парапета откъм страната на храма.
Проследи посоката на погледа й — напред, над града. Пред очите му се разкриха правоъгълници, пъстри петна, гъмжило от пъплещ живот. Отвсякъде долитаха звуци. Сградите искряха и блещукаха. Трептящият от жега въздух се издигаше на спирали над покривите. Отсреща едно дете подхвърляше топка в задънената уличка между издадения скален масив и ъгъла на храма. Топката подскачаше — напред-назад, напред-назад.
Алая също гледаше натам. Някаква непреодолима сила я караше да се отъждествява с тази топка — напред-назад… напред-назад. Струваше й се, че тя самата подскача из коридорите на Времето.
Малко преди да напусне храма, беше изпила най-голямото количество меланжово питие, което някога си бе позволявала — огромна свръхдоза. Ужасяваше се от ефекта още преди да е настъпил.
Защо го направих? — запита се тя.
Сред опасностите човек трябва да избере. Това ли беше? По този начин можеше да пробие мъглата, пръсната над бъдещето от проклетия дюнски тарок. Имаше преграда. Трябваше да я разкъса. Бе действала, подтикната от необходимостта да види накъде се е запътил слепешком нейният брат.
Познатото меланжово чувство на откъсване от действителността бавно се разливаше из съзнанието й. Тя пое дълбоко дъх и усети как я изпълва крехък покой — уравновесен и безличен.
Ясновидската дарба има склонност да превръща човека в опасен фаталист, помисли Алая. За съжаление не съществуваха абстрактни лостове, нито пък точни правила на пророчествата. С виденията на бъдещето можеше да се манипулира като с формули. Човек трябваше да проникне в тях, рискувайки живота и разсъдъка си.
Нечия фигура изплува от плътната сянка на навеса. Голата! С пришпореното си съзнание Алая го виждаше изключително ясно — мургаво жизнено лице, сред което погледът веднага се спираше върху лъскавите метални очи. Той бе единство на страховити противоположности, сглобени по потресаващо праволинеен начин. Сянка и ослепителна светлина, резултат от процес, който бе възкресил мъртвата му плът… и от нещо изключително чисто… невинно.
Невинност под обсада!
— През цялото време ли беше тук, Дънкан? — попита тя.
— Значи от мен се иска да бъда Дънкан — каза той. — Защо?
— Не ме разпитвай.
Гледайки го, Алая си помисли, че тлейлаксианците не са оставили нито едно недовършено ръбче в своя гола.
— Само боговете могат да си позволят безнаказано съвършенство — каза тя. — За човека подобно нещо е твърде опасно.
4
Камео — кратка, но ярка театрална роля, често специално създавана, за да подчертае таланта на определен изпълнител. Бел. на преводача