За нея пустинната буря се бе превърнала в явление от вселенски мащаб — всички животни се криеха от вихъра… от пустинята не оставаше нищо, освен най-съкровените звуци: скърцането на песъчинки по скалите, воят на бесния вятър, грохотът на внезапно катурната скала — и после! — нейде отвъд канарите глухите удари на преобърнат червей, който се изправя с неимоверни усилия, за да подири път надолу, към сухите дълбини. Само миг от живота според нейните мерки за време, ала в този миг тя усещаше как вихърът помита планетата — превръща я в космически прах, в частица от други вълни.
— Трябва да побързаме — изрече голата отдясно, някъде съвсем наблизо.
Сега тя долавяше страха му, тревогата за нейната безопасност.
— Вятърът може да откъсне месото от костите ти — добави той, като че имаше нужда точно на нея да обяснява какво означава подобна буря.
Явната му загриженост прогони вцепенението й и Чани остави голата да я поведе нагоре по скалната стълба към сийча. Навлязоха в лъкатушния проход между преградите, които закриваха входа. Дежурните отвориха влагосъхраняващите уплътнения, после ги затвориха зад тях.
В ноздрите на Чани нахлуха миризмите на сийча. Пещерата кипеше от обонятелни спомени — гъмжилото от скупчени тела, сладникавата смрад на дестилиращи тоалетни, познатите аромати на храна, кремъчно-парливият мирис на работещи машини… и над всичко това вездесъщата подправка — меланжът беше навсякъде.
Тя дълбоко въздъхна.
— У дома…
Голата отдръпна ръката си от нейната и остана да стои настрани — сега бе търпелив и спокоен, сякаш се самоизключваше, когато нямаха нужда от него. И все пак… бдеше.
Озадачена от нещо неясно, Чани се задържа в преддверието. Тук бе нейният истински дом. Тук бе ловила скорпиони в детството си под лъчите на светоглобусите. Ала нещо се бе променило…
— Не трябва ли да се оттеглиш в покоите си, господарке? — запита голата.
Сякаш предизвикани от тези думи, вълните на остри родилни болки стегнаха корема й. Тя напрегна сили, за да прикрие страданието.
— Господарке? — повтори голата.
— Защо Пол се страхува от раждането на децата? — попита тя.
— Естествено е да се бои за твоето здраве — отвърна голата.
Тя притисна с длан зачервената си от пясъка буза.
— А не се ли бои за децата?
— Господарке, помисли ли за дете, той веднага си спомня как сардаукарите¤ са убили първородния ви син.
Тя се взря в голата — плоско лице, неразгадаеми механични очи. Наистина ли тази твар бе Дънкан Айдахо? Можеше ли да бъде нечий приятел? Искрено ли говореше сега?
— Би трябвало да си при лекарите — каза голата.
В гласа му отново звучеше тревога за нейната безопасност. Внезапно тя усети, че съзнанието й е беззащитно, открито за нашествие на потресаващи разкрития.
— Страх ме е, Хейт — прошепна тя. — Къде е моят Усул?
— Има неотложни държавни дела — каза голата.
Чани кимна и си помисли за огромното ято орнитоптери, с които ги бе последвала цялата държавна машина. Изведнъж осъзна какво я озадачаваше в сийча — миризмите на външния свят. Чиновниците и адютантите бяха донесли в тази среда собствените си миризми: аромати на чужда храна и облекло, на екзотични тоалети. Те бяха като подводно течение сред всеобщия дъх.
Чани се опомни и удържа неволния изблик на горчив смях. Даже миризмите се променяха в присъствието на Муад’диб!
— Нямаше как да отложи някои спешни въпроси — добави голата, изтълкувал погрешно нейното колебание.
— Да… да, разбирам. Нали и аз пристигнах с онова гъмжило.
Припомняйки си излитането от Аракийн, тя най-сетне си призна мислено, че не бе очаквала да стигне жива дотук. Пол настояваше да пилотира сам личния си топтер. И без очи бе довел машината до сийча. След този случай вече нищо не можеше да я учуди.
През корема й отново пробяга ветрилообразна болка.
Голата забеляза, че тя сякаш бе спряла да диша и бузите й поруменяваха.
— Време ли е? — попита той.
— Аз… да, време е.
— Не бива да се бавиш.
Той сграбчи ръката й, поведе я напред по коридора. Чани усети, че го обзема паника, и каза:
— Не е толкова спешно.
Той сякаш не чу. Само ускори крачка, продължавайки да говори:
— Зенсунският подход към раждането се състои в това да чакаш без определена цел, но в състояние на върховно напрежение. Не се бори с онова, което става. Да се бориш, значи да подготвяш неуспеха. Не влизай в капана на стремежа да постигнеш нещо. Така ще постигнеш всичко.