3.
Всяка цивилизация трябва да се пребори с подсъзнателната сила, която може да препъне, да заблуди или да обезмисли почти Всяко съзнателно начинание на обществото.
Пол седна на ръба на леглото и се зае да събува пустинните си ботуши. Разнесе се гранивият мирис на смазката от крачните помпи, които задвижваха механизма на влагосъхраняващия костюм. Ставаше късно. Беше удължил вечерната си разходка и с това бе причинил тревоги на хората, които го обичаха. Вярно, разходките криеха опасност, но той умееше мигом да разпознава и отблъсква подобни опасности. Анонимните му нощни разходки по улиците на Аракийн носеха дъха на непреодолима привлекателност.
Захвърли ботушите в ъгъла под единствената суспенсорна¤ лампа в стаята и се зае с ремъците на влагосъхраняващия костюм. Богове подземни, колко бе уморен! Умората обаче се утаяваше само в мускулите и не смиряваше кипежа на мислите. Гледката на простичкото светско ежедневие го изпълваше с дълбока завист. Един император не би могъл да сподели почти нищо от този безименен поток на живота извън стените на неговия заслон и все пак… да крачи по откритите улици, без да го разпознават — каква привилегия! Да върви през гълчавата на бродещи просяци, да слуша как някой свободен ругае лукав търговец: „Влажни са ти ръцете!“…
Усмихнат от спомена, Пол смъкна влагосъхраняващия костюм.
Стоеше гол и удивително съзвучен на своя свят. Сега Дюна бе планета на парадоксите — обсадена, но въпреки това център на властта. Обсадата е неизбежна участ на всяка власт, помисли той. Вгледа се в зеления килим, усещайки грубата му тъкан под ходилата си.
По улиците човек затъваше до глезените в пясък, навят над Защитната стена¤ от слоестите ветрове. Стъпките на пешеходците вдигаха облаци задушлив прах, който задръстваше филтрите на влагосъхраняващите костюми. Дори и сега усещаше мириса му, въпреки продухващата инсталация пред портала на Заслона¤. Мирис, натежал от пустинни спомени.
Други дни… други заплахи.
В сравнение с ония други дни заплахата на самотните му разходки изглеждаше дреболия. Но обличайки влагосъхраняващия костюм, той обличаше и самата пустиня. С всичките си приспособления за запазване на телесната влага костюмът неуловимо отклоняваше мислите му, вливаше в движенията пустинен ритъм. И той се превръщаше в див скиталец от племето на свободните. Костюмът бе нещо повече от маскировка, с него той ставаше чужденец сред собствения си град. С влагосъхраняващия костюм той изоставяше покоя и надяваше старите жестоки умения. Тогава странници и граждани го отминаваха със сведени очи. Предпазливостта ги съветваше никога да не закачат дивите пришълци. Ако за градските обитатели пустинята имаше лице, то бе лицето на свободен, прикрито от филтровите запушалки¤ на костюма.
Всъщност вече почти нямаше опасност някой спътник от старите времена на сийча¤ да го познае по походката, мириса или погледа. А дори и да се случеше, шансовете да срещне враг бяха незначителни.
Свистенето на отворена врата и сноп светлина го изтръгнаха от унеса. Влезе Чани с любимия му сервиз за кафе на платинен поднос. Подир нея два програмирани суспенсорни светилника се стрелнаха по местата си — единият край таблата на брачното ложе, другият над главата й, за да осветява чашките.
Чани се движеше с неподвластна на годините крехка сила — тъй самоуверена и тъй уязвима. Нещо в жеста, с който се наведе над сервиза, му напомни за първите дни. Чертите на лицето й си оставаха все така изпълнени с мрачна прелест и сякаш недокоснати от времето… ако човек не се вгледаше в ъгълчетата на очите, за да различи тънките бръчици — „пясъчни дири“, както ги наричаха свободните от пустинята.
Над кафеника се разнесе облаче пара, когато тя вдигна капачето за дръжката от хагарски изумруд. По жеста, с който го върна на мястото му, Пол разбра, че кафето още не е готово. Бе получил кафеника — сребърна фигура на бременна жена, свиреща на флейта — като ганима, боен трофей от дуел, в който бе убил предишния собственик. Джеймис, така се казваше човекът… Джеймис. Как странно смъртта бе донесла безсмъртието на Джеймис. Знаейки, че гибелта е неизбежна, дали някога бе мислил за точно такъв край?
Чани подреди чашките — сини керамични чашки, приклекнали като слуги край огромния кафеник. Бяха три — по една за двамата и още една за всички някогашни притежатели.
— След минутка ще е готово — каза тя.
После го погледна и Пол се запита какъв ли изглежда в нейните очи. Беше ли още онзи екзотичен космически пришълец, мършав и жилест, ала натежал от вода в сравнение със свободните? Бе ли останал същият младеж с тайното име Усул, който някога я въведе в племенното тау¤, докато и двамата бяха бегълци сред пустинята?