Трябваше им само вода… и обич.
Помисли си, че животът променя тия дразнещи пущинаци, превръща ги в области, изпълнени с грация и движение. Това бе посланието на пустинята. Осъзнаването на контраста го зашемети. Искаше да се върне при адютантите, отрупани около входа на сийча, и да им кресне: „Ако търсите какво да обожавате, обожавайте живота — всеки живот, до последната пълзяща гадинка! Неговата красота обгръща и обединява всички ни!“
Нямаше да разберат. Дори тук, сред пустинята, те бяха безкрайно пусти. Не за тях покълнващите растения танцуваха зеления си балет.
Стисна юмруци, опитвайки се да спре видението. Искаше да избяга от собствения си мозък. Съзнанието бе звяр, идещ да го разкъса! Изпълваше го откровение — пропито, натежало от живота, който бе поело като гъба, наситено с прекалено много преживелици. Пол отчаяно изцеждаше мислите си навън.
Звезди!
Съзнанието му се разтресе при мисълта за безбройните звезди над него — необятност, безкрайна мощ. Човек трябваше да е безумен, за да си въобрази, че може да управлява дори прашинка от тази необятност. Та той самият нямаше ни най-малка представа дори колко поданици наброява неговата империя.
Поданици ли? По-скоро обожатели и врагове. Дали някой от тях виждаше извън границата на закостенелите вярвания? Имаше ли нейде поне един, който да е избягал от тясната съдбовна пътека на своите предразсъдъци? Даже императорът не можеше да избяга. Бе черпил живота с пълни шепи, опитвайки се да създаде свят по свой образ и подобие. Но в крайна сметка ликуващата вселена го премазваше под безмълвните си вълни.
Плюя на Дюна! — помисли той. Давам й своята влага!
Бе сътворил този миг от заплетени ходове и въображение, от лунни лъчи и любов, от молитви отпреди Адама, сиви канари и пурпурни сенки, жалби и реки от мъченици — и какво бе постигнал накрая? Щом отстъпеха вълните, бреговете на Времето пак щяха да се разстилат чисти, празни, грейнали от безбройните песъчинки на спомените… и почти нищо друго. Това ли бе златното сътворение на човека?
Шумоленето на пясък по камъните му подсказа, че голата приближава към него.
— Днес ме отбягваше, Дънкан — прошепна Пол.
— Опасно е да ме наричаш така — напомни голата.
— Знам.
— Аз… дойдох да те предупредя, господарю.
— Знам.
Разказът за наложената от Бияз подсъзнателна принуда се изля на един дъх от устата на голата.
— Знаеш ли в какво се състои тази принуда? — запита Пол.
— Насилие.
Пол почувства, че е достигнал мястото, което го зовеше от самото начало. Беше увиснал в безтегловност. Джихадът го бе сграбчил, за да го тласне по наклонената плоскост, и страшното притегляне на Бъдещето никога нямаше да го освободи оттам.
— Дънкан не е способен на насилие — прошепна Пол.
— Но, сир…
— Кажи ми какво виждаш наоколо — прекъсна го Пол.
— Господарю?
— Пустинята… как изглежда тази вечер?
— Не я ли виждаш!
— Аз нямам очи, Дънкан.
— Но…
— Имам само видението — продължи Пол — и съжалявам, че го имам. Ще умра от ясновидство, знаеше ли го, Дънкан?
— Може би… онова, от което се боиш, няма да стане — промълви голата.
— Какво? Да отрека собственото си пророчество? Как мога, когато хиляди пъти съм го виждал да се сбъдва? Хората го наричат сила, дарба. А то е беда! Не ми позволява да оставя живота си там, където съм го намерил!
— Господарю — измънка голата. — Аз… не е… млади господарю, ти не си… аз…
Той замлъкна. Пол усети смущението му и запита:
— Как ме нарече, Дънкан?
— Какво? Какво? Аз… за момент ми се…
— Нарече ме „млади господарю“.
— Да, така казах.
— Дънкан винаги ме наричаше така. — Пол протегна ръка и докосна лицето на голата. — И това ли беше включено в тлейлаксианското ти обучение?
— Не.
Пол отпусна ръка.
— Тогава?
— Идваше… от мен.
— На двама господари ли служиш?
— Може би.
— Освободи се от голата, Дънкан.
— Как?
— Ти си човек. Направи нещо човешко.
— Аз съм гола!
— Но плътта ти е човешка. Дънкан е вътре.
— Нещо е вътре.
— Не ме интересува как, но ще го направиш — каза Пол.
— Прозрял ли си го?
— По дяволите всички прозрения!
Пол се обърна. Видението връхлиташе насреща му, в него имаше празноти, ала нищо не можеше да го спре.
— Господарю, ако си…
— Тихо! — Пол вдигна ръка. — Чу ли това?
— Какво да съм чул, господарю?