Пол поклати глава. Дънкан не бе чул. Само въображението му ли породи гласа? От пустинята беше долетяло племенното му име — далечно и глухо: „Усул… Ууъуссссуууулллл…“
— Какво има, господарю?
Пол пак тръсна глава. Изпитваше чувството, че го наблюдават. Нещо далече в нощните сенки знаеше, че той е тук. Нещо ли? Не, някой.
— Да, чудесно е… — прошепна той — но най-чудесното беше ти…
— Какво каза, господарю?
— Това е гласът на бъдещето — промълви Пол.
Нейде там безформената човешка вселена се бе втурнала в бесен бяг, танцувайки по мелодията на неговото видение. И сама бе издала могъщ звучен екот. Може би призрачното му ехо нямаше да заглъхне скоро.
— Не разбирам, господарю — каза голата.
— Откъсне ли се задълго от пустинята, свободният умира — каза Пол. — Наричат го „водна болест“. Не е ли странно?
— Много странно.
Напрягайки памет, Пол се опита да си припомни дъха на Чани до него през онази нощ. Къде е облекчението? — беше се учудил тогава. Можеше да си я спомни само как закусваше в утрото, преди да потеглят към пустинята. Неспокойна, раздразнителна…
— Защо си надянал тая вехтория? — бе запитала тя, гледайки черния мундир с бродиран червен ястреб, който се подаваше изпод робата му. — Ти си император!
— Дори и императорът си има любима дреха — бе отвърнал той.
Незнайно защо, в очите на Чани бяха избили истински сълзи — за втори път през живота си нарушаваше племенните задръжки.
Сега, застанал в мрака, Пол разтърка бузите си и усети влага. Кой отдава влага на мъртвите? — запита се той. Лицето бе негово и все пак чуждо. Вятърът смразяваше влажната кожа. Крехка мечта покълна в душата му и веднага повехна. Каква бе тази топка в гърдите? Нещо от храната ли? Колко горестна и жаловита бе другата личност, отдаваща влага на мъртвите. Вятърът го боцкаше с песъчинки. Сега кожата бе изсъхнала и пак ставаше негова. Но чие бе треперенето, което не искаше да го напусне?
И тогава те чуха стенанието, долетяло от далечните дълбини на сийча. То ставаше все по-силно… все по-силно…
Внезапно проблеснала светлина накара голата да се завърти — някой бе разтворил широко херметичната врата. В сиянието той зърна мъж с вулгарно ухилено лице… не! Не ухилено, а изкривено от мъка. Позна го — лейтенант от федейкините на име Тандис. Зад него напираха още мнозина, ала всички бяха замлъкнали при вида на Муад’диб.
— Чани… — промълви Тандис.
— Мъртва е — прошепна Пол. — Чух нейния зов.
Той се обърна към сийча. Познаваше това място. Нямаше къде да се скрие в него. Връхлитащото видение озари цялата тълпа от свободни. Видя Тандис, усети скръбта на федейкина, страха и гнева.
— Няма я вече — каза Пол.
За голата тия думи долетяха сякаш от самото разжарено слънце. Те обгориха гърдите му, гръбнака, кухините на металните му очи. Усети как десницата пълзи към канията на ножа. Собственото му мислене ставаше странно, разпокъсано. Превръщаше се в кукла, здраво стегната с нишки, които потъваха дълбоко в страховитото пожарище. Подчиняваше се на чужди команди, на чужди желания. Нишките дърпаха ръцете, нозете, челюстта му. От устата му се процеждаха звуци — страшни, монотонни звуци…
— Хррак! Храак! Храак!
Ножът се вдигна за удар. В този миг той сграбчи собствения си глас и изрече дрезгави слова:
— Бягай! Млади господарю, бягай!
— Няма да бягаме — каза Пол. — Ще крачим достойно. Ще сторим, каквото се полага.
Мускулите на голата се вцепениха. Той потрепера, люшна се.
„… каквото се полага!“ Думите се мятаха в съзнанието му като огромна риба. „… каквото се полага!“ Ах, звучеше сякаш го бе казал старият дук, дядото на Пол. В младия господар имаше нещичко от стареца. „… каквото се полага!“
Думите започнаха да се раздиплят из съзнанието на голата. От цялото му същество бликаше чувството, че живее два живота едновременно: Хейт-Айдахо-Хейт-Айдахо… Превръщаше се в неподвижна верига от взаимосвързани мигове на битието — и все пак отделни, самотни. В мозъка му нахлуваха стари спомени. Той ги белязваше, пригаждаше ги към новите си разбирания, полагаше началото на сливането им в ново съзнание. Новата личност бе постигнала някаква краткотрайна форма на душевна тирания. Синтезът на възмъжаване си оставаше зареден с опасност от безредици, ала събитията го заставяха да се примири с временното споразумение. Младият господар се нуждаеше от него.
И делото бе сторено. Той разбра, че е Дънкан Айдахо, и макар да помнеше всичко за Хейт, спомените сякаш бяха потайно вмъкнати в него и възпламенени от нажежен катализатор. Пожарището се разсея. Тлейлаксианската принуда бе прогонена.