— Стой до мен, Дънкан — каза Пол. — За много неща ще трябва да разчитам на теб. — И тъй като Дънкан продължаваше да мълчи като в транс, той повтори: — Дънкан!
— Да, аз съм Дънкан.
— Разбира се, че си Дънкан! Това бе мигът на завръщането. А сега ще влезем вътре.
Айдахо закрачи подир Пол. Както в старите времена и все пак някак по-различно. Сега, освободен от тлейлаксианците, той можеше истински да оцени даровете им. Зенсунското обучение му позволяваше да превъзмогне потреса на събитията. Ментатските умения служеха за противотежест. Той прогони всички страхове, издигна се над извора им. Цялото му съзнание се взираше наоколо от островче на безпределно изумление: бе минал през смъртта, а сега беше жив.
— Сир — изрече федейкинът Тандис, когато приближиха до него, — оная жена, Лична, разправя, че трябвало да ви види. Рекох й да чака.
— Благодаря — каза Пол. — Раждането…
— Говорих с лекарите — каза Тандис, тръгвайки след него. — Съобщиха, че имате две деца, и двете живи и здрави.
— Две? — Пол се препъна и подири опора в рамото на Айдахо.
— Момче и момиче — потвърди Тандис. — Видях ги. Хубави бебета, истински свободни.
— Как… как умря тя? — прошепна Пол.
Тандис сведе глава към него.
— Господарю?
— Чани — поясни Пол.
— От раждането било, господарю — задавено изрече Тандис. — Казаха, че бързината му изцедила телесните й сили. Не го разбирам, но това казаха.
— Отведи ме при нея — прошепна Пол.
— Господарю?
— Отведи ме при нея!
— Натам отиваме, господарю. — Тандис отново наклони глава към Пол. — Защо голата е с нож в ръка?
— Прибери ножа, Дънкан — каза Пол. — Времето за насилие отмина.
Изричайки тези думи, той се почувствува по-близък до гласа си, отколкото до гърлото, което пораждаше звуците. Две бебета! Във видението имаше само едно. И все пак миговете течаха така, както ги бе предрекъл. Нейде наблизо имаше личност, изпитваща скръб и гняв. Някой. Собственото му съзнание бе заклещено в хватката на страховита машина за изтезание, свиреща по памет мелодията на неговия живот.
Две бебета?
Пак се препъна. Чани, Чани, помисли той. Нямаше друг избор. Чани, любима, повярвай ми, за теб тази смърт бе по-бърза… и по-милостива. Те щяха да вземат децата ни за заложници, а теб да сложат в клетка и да те разкарват за посмешище, да те хвърлят в робските ями, да те обвиняват за моята смърт. По този начин… по този начин ги унищожаваме и спасяваме децата.
Децата?
И още веднъж се препъна.
Аз позволих да се случи, помисли той. Би трябвало да изпитвам вина.
Врява и суматоха изпълваха пещерата пред тях. Гълчавата се засили точно когато си спомни за това. Да, това бе схемата, неумолимата схема, та дори и с две деца.
Чани е мъртва, каза си Пол.
В някакъв далечен миг на миналото, което той споделяше с всички останали, това бъдеще бе посегнало към него. Бе го заробило и повлякло към бездна, чиито стени се сключваха все по-плътно и по-плътно. Усещаше ги как се затварят около него. Така бе според видението.
Чани е мъртва. Би трябвало да се отдам на скръбта.
Но не така бе според видението.
— Повикахте ли Алая? — запита той.
— Тя е с приятелките на Чани — отвърна Тандис.
Пол усети как тълпата се отдръпва, за да му стори път. Мълчанието бягаше пред него като вълна. Глъчката взе да затихва. Из целия сийч се носеше някаква гъста смес от емоции. Искаше да прокуди хората от видението, ала откри, че е невъзможно. Всяко обърнато подир него лице носеше свой неповторим отпечатък. Безмилостно любопитство изпълваше тия лица. Да, изпитваха и печал, но той долавяше пропилата ги жестокост. Те гледаха как говорещият става ням, как мъдрият става глупец. Та нали и клоунът винаги предизвикваше жестокост?
Това вече не беше погребално бдение, но още не бе и панихида.
Пол усещаше как душата му моли за отдих, ала видението продължаваше да го влачи напред. Само още мъничко, каза си той. Съвсем наблизо го чакаше черен, непрогледен мрак. Там бе мястото, което скръбта и вината откъсваха от видението, мястото, където луната падаше.
Той залитна и сигурно щеше да се строполи, ако Айдахо не бе сграбчил ръката му с яростна сила — Айдахо, монолитно човешко присъствие, знаещ как да споделя безмълвно скръбта му.
— Тук е — каза Тандис.
— Внимателно, сир — изрече Айдахо, като му помагаше да пристъпи през прага.
По лицето на Пол се плъзнаха завеси. Айдахо го дръпна да спре. Сега Пол усети стаята — усети я като отражение по бузите и ушите си. Беше изсечена в скалата и камъкът се криеше зад гоблени.