— Да, господарю. — В гласа на Айдахо отекваше потиснатата ярост на неистов убиец.
— Чакай! — обади се Алая. — Не знаеш какво отхвърляш.
— Знам — каза Пол.
— Значи наистина е Дънкан Айдахо от свитата на атреидите — каза Сцитал. — Най-сетне открихме пътя! Един гола може да си възвърне миналото. — Пол дочу стъпки. Някой се плъзна вляво от него. Сега гласът на Сцитал долиташе изотзад. — Какво помниш от миналото си, Дънкан?
— Всичко. От детството до ден днешен. Спомням си даже, че ти стоеше наблизо, когато ме вадеха от резервоара.
— Великолепно — въздъхна Сцитал. — Великолепно.
Пол долови, че гласът се измества. Трябва ми видение, помисли той. Мракът го отчайваше. Бене-гесеритското обучение го предупреждаваше за някаква страшна заплаха от страна на Сцитал, ала омразното същество оставаше само глас, сянка от движение — напълно недостъпно за него.
— Това ли са атреидските бебета? — попита Сцитал.
— Хара! — викна Пол. — Махни го оттам!
— Не мърдайте! — изкрещя Сцитал. — Всички! Предупреждавам ви, един лицетанцьор може да се движи по-бързо, отколкото подозирате. Ножът ми може да прекъсне и двата живота, преди да ме докоснете.
Пол усети как някой го хвана за ръката и го издърпа надясно.
— Така е добре, Алая — каза Сцитал.
— Аз съм виновна — изстена Алая. — Аз съм виновна!
— Атреидес — изрече Сцитал, — ще се спазарим ли сега?
Пол чу зад гърба си самотно дрезгаво проклятие. Гърлото му се стегна от усещането за потиснато насилие в гласа на Дънкан. Айдахо не трябваше да избухва! Сцитал щеше да убие децата!
— За пазарлък човек трябва да има нещо за продан — каза Сцитал. — Нали така, Атреидес? Искаш ли да си получиш Чани? Ние можем да ти я върнем. Гола, Атреидес. Гола с непокътната памет! Но трябва да побързаме. Кажи на приятелите си да докарат криологичен контейнер, за да съхраним плътта.
Да чуя отново гласа на Чани, помисли Пол. Да я усетя до мен. Ах, ето защо ми дадоха Айдахо като гола — за да открия доколко възроденият прилича на оригинала. Но сега… пълно възстановяване… и те диктуват цената. Завинаги ще бъда тлейлаксианско оръдие. А Чани… прикована към същата съдба чрез заплаха за децата ни, отново подложена на квизаратски интриги…
— Какъв натиск ще употребите, за да възвърнете паметта на Чани? — запита Пол, напрегнал сили, за да говори спокойно. — Ще я заставите ли… да убие едно от децата си?
— Прилагаме каквото се наложи — отвърна Сцитал. — Какво решаваш, Атреидес?
— Алая — каза Пол, — преговаряй с тази твар. Не мога да преговарям с нещо, което не виждам.
— Мъдро решение — злорадо се изкиска Сцитал. — Е, Алая, какво ми предлагаш от името на брат си?
Пол сведе глава и подири покой сред покоя. Току-що бе зърнал нещо — като видение, но не съвсем същото. Бе видял нож съвсем близо до себе си. Ето!
— Дай ми време за размисъл — каза Алая.
— Ножът ми е търпелив — отвърна Сцитал, — но не и плътта на Чани. Размишлявай колкото е необходимо, не повече.
Пол усети, че очите му мигат. Невъзможно… но истина! Имаше очи! Гледаха под странен ъгъл и хаотично шареха насам-натам. Ето! Ножът изплува пред него. С потресение, от което дъхът му спря, Пол разпозна гледната точка. Тя бе на едно от децата му! Виждаше ножа и ръката на Сцитал от вътрешността на люлката! Острието лъщеше само на сантиметри от бебето. Да… а в другия край на стаята виждаше и себе си — кротък, с клюмнала глава, безобидна фигура, на която никой друг не обръщаше внимание.
— Като начало можете да ни припишете всичките си дялове от ПОСИТ — предложи Сцитал.
— Всичките ли? — понечи да възрази Алая.
— Всичките.
Гледайки се през очите от люлката, Пол измъкна кристалния нож от висящата на колана му кания. Движението пораждаше странно чувство на двойственост. Той измери разстоянието, ъгъла. Втори шанс нямаше да има. Сетне подготви тялото си по бене-гесеритския метод, обтегна се като пружина, готов за праджна — единно концентрирано движение, изискващо сливането на всички мускули в уравновесено и неделимо цяло.
Кристалният нож излетя от ръката му. Размазано от скоростта, млечнобялото острие се вряза в дясното око на Сцитал и отметна главата му назад. Лицетанцьорът размаха ръце и залитна заднешком към стената. Ножът му отскочи със звън от тавана и падна на пода. Стената отблъсна Сцитал, той рухна по очи и издъхна още преди да е докоснал камъка.
Все тъй през очите на младенеца, Пол видя как всички присъстващи се вторачват в сляпото му лице, усети всеобщото изумление. После Алая се хвърли към люлката, приведе се към нея и закри гледката.