— Ох, живи са — въздъхна тя. — Живи са.
— Господарю — прошепна Айдахо, — и това ли го имаше във видението ти?
— Не. — Той махна с ръка. — Остави това.
— Прости ми, Пол — каза Алая. — Но когато онази твар рече, че могат… да възкресят…
— Има цена, която нито един Атреидес не би платил — каза Пол. — Знаеш го.
— Знам — въздъхна тя. — Но се изкуших…
— Кой ли не се изкуши? — кимна Пол.
Той им обърна гръб, пристъпи опипом към стената, облегна се и се опита да разбере какво бе сторил. Как? Как? Очите в люлката! Струваше му се, че е увиснал на ръба на някакво страховито откровение.
„Моите очи, татко.“
Думите-образи искряха сред сляпото му видение.
— Сине! — прошепна Пол тъй тихо, че никой не чу. — Ти… мислиш.
„Да, татко. Гледай!“
Зашеметен, Пол безсилно се отпусна край стената. Чувствуваше се като преобърната и изцедена до дъно бутилка. Край него вихрено прелиташе собственият му живот. Виждаше баща си. Сливаше се с баща си. А по-нататък — и с дядото, и с прадедите. Съзнанието му летеше стремглаво надолу през потресаващия тунел на цялото му родословие по мъжка линия.
— Как? — безмълвно попита той.
Неясни слова-образи долетяха до него, сетне избледняха и изчезнаха, като че напрежението бе прекалено голямо. Пол избърса слюнката в крайчеца на устните си. Спомни си за събуждането на Алая в утробата на лейди Джесика. Но този път нямаше Вода на живота¤, нито свръхдоза меланж… наистина ли нямаше? На това ли се дължеше неутолимият глад на Чани? Или всичко бе някакъв генетичен резултат на родовата му линия, предвиден от светата майка Гайъс Хелън Мохайъм?
Ненадейно Пол се озова в люлката и Алая гукаше отгоре. Ръцете й го докосваха гальовно. Огромното й лице бе увиснало точно над него. После тя го обърна настрана и той видя другарчето си по люлка — момиченце, мършаво, костеливо и силно, както се полага на наследница на пустинята. Главичката му беше покрита с буйна кестеняво-рижа коса. Докато наблюдаваше момиченцето, то отвори очи. Очите! От тях гледаше Чани… и лейди Джесика. Цяла тълпа се взираше в него от тези очи.
— Вижте — подхвърли Алая. — Гледат се.
— На тая възраст бебетата не могат да си фокусират погледа — възрази Хара.
— Аз можех — каза Алая.
Пол усети, че бавно се отделя от безкрайната верига на съзнанието. Отново се озова до своята стена на плача, подпрян на нея. Айдахо леко разтърсваше рамото му.
— Господарю?
— Нека моят син вземе името на баща ми, Лето — каза Пол и се изправи.
— Когато дойде денят за именуване — обеща Хара, — аз ще стоя до теб като приятелка на майката и ще му дам това име.
— И дъщеря ми — добави Пол. — Нека се нарича Ганима¤.
— Усул! — възрази Хара. — Името Ганима е лоша поличба.
— То ти спаси живота — каза Пол. — Има ли значение, че Алая те взимаше на подбив с това име? Дъщеря ми е Ганима — боен трофей.
Пол чу зад гърба си скърцане на колела — изнасяха сламеника с тялото на Чани. Някой подхвана песента на Водния ритуал.
— Хал йоум¤! — изрече Хара. — Сега трябва да си вървя, ако искам да бъда наблюдателка на светата истина и да стоя до приятелката си за сетен път. Нейната вода принадлежи на племето.
— Нейната вода принадлежи на племето — прошепна Пол. Чу как Хара излиза. Опипа из въздуха и откри ръкава на Айдахо. — Отведи ме в покоите ми, Дънкан.
Когато пристигнаха, той лекичко отърси от рамото си ръката на Айдахо. Време бе да остане сам. Но преди Айдахо да си тръгне, откъм вратата долетя шум.
— Господарю! — подвикна от прага гласът на Бияз.
— Дънкан — каза Пол, — разреши му да направи две крачки към мен. Убий го, ако пристъпи по-напред.
— Тъъй — процеди Айдахо.
— Дънкан ли е? — попита Бияз. — Наистина ли е Дънкан Айдахо?
— Наистина — отвърна Айдахо. — Спомням си.
— Значи планът на Сцитал е успял!
— Сцитал е мъртъв — каза Пол.
— Но аз не съм и планът не е — възрази Бияз. — Кълна се в резервоара, където съм израснал! Може да се постигне! Ще си възвърна миналия живот… всички минали животи. Необходим ми е само подходящ спусък.
— Спусък ли? — попита Пол.
— Принудата да те убия — обясни Айдахо с натежал от ярост глас. — Ментатско пресмятане: те са открили, че за мен си като сина, който никога не съм имал. Заставят ли го да те убие, истинският Дънкан Айдахо би предпочел да овладее тялото на голата. Но… можеше и да не стане. Кажи ми, джудже, ако планът се бе провалил, ако го бях заклал, какво щяхте да правите?