— О… тогава щяхме да преговаряме със сестрата за спасението на брат й. Но сега сделката е по-добра.
Пол трепетно въздъхна. Чуваше как погребалната процесия се движи по сетния коридор към дълбоките подземия и водните филтри.
— Не е късно, господарю — каза Бияз. — Искаш ли ла си върнеш любимата? Ние можем да я възкресим. Гола, да. Но сега… овладяхме пълното възстановяване. Да повикаме ли слуги с криологичен контейнер и да съхраним плътта на любимата ти…
Пол откри, че сега е много по-тежко. Бе изчерпал силите си в борба с първото тлейлаксианско изкушение. А се оказваше, че всичко е било напразно! Отново да усети Чани до себе си…
— Накарай го да млъкне — обърна се Пол към Айдахо на атреидския боен език. Чу как Дънкан пристъпва към вратата.
— Господарю! — изцвърча Бияз.
— Ако ме обичаш — добави Пол на същия език, — направи ми тази услуга: убий го, преди да съм се поддал!
— Неее… — изпищя Бияз.
Раздаде се страховито гъргорене и писъкът секна изведнъж.
— Сторих му добрината — каза Айдахо.
Пол приведе глава и се ослуша. Вече не чуваше оплаквачките. Представи си древния ритуал на свободните, който започваше дълбоко под сийча, в далечната зала на гробовния дестилатор, където племето прибираше своята вода.
— Нямах избор — каза Пол. — Разбираш ли го, Дънкан?
— Разбирам.
— Има неща, които никой не е в състояние да издържи. Намесих се във всички варианти на бъдещето, което можех да създам, докато накрая то създаде мен.
— Господарю, не трябва…
— В тази вселена има въпроси, за които не съществуват отговори — каза Пол. — Нищо. Нищо не може да се направи.
Докато говореше, той усети как се разпада връзката му с видението. Съзнанието му сякаш рухна на колене, прегърбено под непосилния товар на безкрайните възможности. И изгубеното видение стана като вятъра, който духа, накъдето пожелае.
24.
За Муад’диб казваме, че е заминал на пътешествие в оная страна, където крачим, без да оставяме стъпки.
Преди пясъка имаше напоителен канал, външна граница за насажденията в околностите на сийча. Сетне идваше каменен мост и след него безплодната пустиня пое нозете на Айдахо. Възвишението на Сийч Табър изпълваше нощното небе зад гърба му. Скалните ръбове блестяха като заскрежени под лъчите на двете луни. Досами водата бяха зарадили овощна градина.
На пустинния бряг Айдахо спря и се озърна към разцъфналите клони над безмълвните води — отражение и реалност — четири луни. Влагосъхраняващият костюм лепнеше по кожата му. Дори през филтровите запушалки в ноздрите нахлуваше мирисът на влажен кремък. Вятърът зловещо се кискаше из клоните на овошките. Айдахо се вслуша в нощните звуци. Скокливи мишки се бяха заселили сред крайбрежната трева; из сенките на канарата отекваше протяжният зов на късоуха сова; откъм пущинака стоновете на вятъра се смесваха със съскането на пясъчни свлачища.
Айдахо се завъртя по посока на звука.
Нищо не помръдваше сред осветените от луната дюни.
Тандис бе довел Пол чак дотук. После се бе върнал, за да разкаже. А Пол бе поел към пустинята — като мъж от племето на свободните.
— Сляп беше, наистина сляп — бе казал Тандис, сякаш това обясняваше всичко. — По-рано му помагаше видението, за което говореше, но…
Безмълвни вдигнати рамене. Свободните изоставяха слепците в пустинята. Муад’диб можеше да е император, но си оставаше свободен. Нима не бе заръчал именно свободните да опазят и възпитат децата му? Той беше един от тях.
Тук пустинята приличаше на скелет. Лунни лъчи посребряваха подаващите се от пясъка скални ребра; отвъд тях започваха дюните.
Не трябваше да го оставям сам нито за минута, помисли Айдахо. Знаех какво си е наумил.
— Той ми каза, че бъдещето вече не се нуждае от физическото му присъствие — бе съобщил Тандис. — Когато си тръгваше, извика само едно. „Сега съм свободен“… това бяха думите му.
Проклети да са! — помисли Айдахо.
Свободните бяха отказали да изпратят в пустинята топтери или каквито и да било групи за издирване. Спасяването на слепеца противоречеше на древните им обичаи.
— Ще има червей и за Муад’диб — бяха казали те.
А сетне бяха подели песента за ония, които са поверени на пустинята и чиято вода отива при Шай-хулуд: „Майко на пясъка, татко на Времето и ти, начало на Живота, сторете му път.“
Айдахо седна на един плосък камък и се загледа към пустинята. Нататък нощта бе изпълнена с маскировъчни шарки. Нямаше начин да разбере накъде е тръгнал Пол.
— Сега съм свободен.