— Баща ми е написал това — бе ѝ казал той.
Тя бе грабнала книгата от ръцете му и я беше пъхнала на мястото ѝ върху рафта при чуждите книги на буква „Ш“.
— Пет часът е — бе казала тя. — Вече затваряме.
— Бих я купил — бе казал Ларш, — но още не мога да я прочета всъщност.
— Тогава си идете вкъщи и научете полски.
— Това правя — бе обяснил той и бе извадил полската си граматика от чантата за документи да ѝ покаже.
— Купили сте я от някъде другаде. Ние тази не я продаваме, не е най-добрата.
— Аз съм бежанец. Роден съм в Полша. — Той беше отместил граматиката си и пак беше посегнал към „Канелените магазини“. Родният ми език, а аз не мога да чета на него.
— Ако нямате намерение да купувате тази книга — остро беше казала тя, — оставете я на мястото ѝ.
— Тя е вече моя — бе заявил той — по наследство.
— Моля, оставете я на мястото ѝ. Вече затваряме.
Той се бе уплашил, че тя ще го изхвърли през вратата. Гласът ѝ беше мазен, разтеглен, ироничен: тя го смяташе за луд. Той държеше на своето, беше я избрал, беше взел решение. Тя беше избраницата. И той ѝ обясни как като новородено бебе, измъкнато от чатала на майка си, бил изнесен тайно през целия хаос над лика на бездната, която представлявала логиката на онова време, при една роднина в Стокхолм — самата тя, клета изплашена бежанка, по-възрастна братовчедка със съвсем мъничко късмет. Шепа други невръстни дечица били тайно изведени от Полша — от онази Полша, опустошена от нацистите — и доведени в Стокхолм от същия покровител: състрадателна шведска пътешественица, заможна, закриляна от неутралитета на правителството си. Както всеки разказ, който разчита на страданието, случайността, прищявката, глупостта на съответните кръгове, на милосърдието и парите, в него имаше нещо произволно — произволност, която растеше все повече и повече като абсцес. По-голямата братовчедка, отчаяна и объркана, изчезнала някъде и Ларш, войната още продължавала, се озовал в дома на овдовялата снаха на братовчедката на състрадателната наемница-пътешественица. Снахата вече имала свой син и нямала нужда от втори, но, така или иначе, приела Ларш, въпреки кестенявите му очи, и благодарила на звездите, че когато той пораснал, можело да бъде сбъркан — стига никой да не заподозрял нещо друго, — че е швед. Тя не харесвала как изглеждат другите нации, особено онези, по-отдалечени от Полярния кръг от нейната собствена нация. Ларш пораснал неблагодарен и на шестнадесет години избягал от дома си, за да заживее в една таванска стаичка на чужд човек. Плащал си наема, като си намерил работа като куриер във вестник. Вече знаел, че бъдещето му е в журналистиката.
Всичко това Хайди беше изслушала, насъбирайки гняв. Той тъкмо описваше как си бил измислил ново презиме, съставяйки го от думи в речника — и тя го бе спряла насред дума. Беше угасила лампите, заключила бе вратата и го бе замъкнала в задната си стаичка — там го бе настанила под кристалния жълт нарцис и бе изплюла пресъхналата си слюнка в мъничката мивка.
— Защо ми разказвате тези неща? Защо трябва да ги знам? Да не мислите, че сте единственият, който си има такава история? Стокхолм е пълен с бежанци! Всичките ми клиенти са бежанци! Професори! Интелектуалци! И аз си имам своя история!
Ларш беше направил знак с извития си палец към потъналата в мрак книжарница.
— Вие там имате баща ми. В оригинал. Това е единственото място в Стокхолм, където го имат в оригинал.
— Баща ти! Ти нещо не си наред, ти си един Verruckter, ти си побъркан, как можеш да знаеш кой е баща ти с тази твоя история!
Той беше помислил малко.
— Ами, в известен смисъл вие сте права… Аз не знам коя е майка ми. Никога не успях да разбера.
— Ти и баща си не знаеш кой е!
— Не, не, можете да видите приликата. Всички тези снимки…
— Какви снимки, къде? Откъде си ги взел, кой ти ги даде?
— Имам предвид снимките в книгите.
— А, книгите! Ако снимките не са семейни.
— Аз познавам всеки детайл от лицето му, знам го наизуст. Знам почти всяка дума, която той е написал. Баща и син. Ние си приличаме, като две капки вода сме. Същият нос, а виждате ли как брадичката ми е заострена? Но то не е дори въпрос на външен вид. Сходството. Неговият глас. Неговият ум.
Тя бе издала силен като от тръба сумтящ звук. Но го бе оставила да каже каквото искаше, не се готвеше да го изхвърли. Видя я как бръква с голяма лъжица в тенекиената кутия на лавицата зад лампата — точно в онова, което би могло да бъде прахът на доктор Еклунд. Приготвяше му кафе.