— А имахте ли я? — бе попитал Ларш.
— Току-що я бяхме свършили. Това е една от книгите, които най-много се продават при мен.
На Ларш най-сетне му бе станало ясно, че Хайди не само не бе имала намерение да го изхвърли — тя почти го беше похитила и го беше заключила при себе си. Оттогава насам беше станало трудно да се преценява кой на кого бе пленник. Ларш идваше и си тръгваше, когато си щеше, макар че никога не беше сигурен дали ще е добре дошъл.
— А, ти ли си — казваше Хайди намръщено. — Точно когато очаквам доктор Еклунд да дойде. Всеки миг ще е тук. — Жалки останки от мрачни гънки преминаваха през черните мустаци. — Заради стъпките ти — стъпваш точно като доктор Еклунд. Леко като дим. — Това значеше, че доктор Еклунд пак се е забавил или пък се е прибрал направо вкъщи, в апартамента. Друг път тя беше обвинила турчето, че е попълнило поръчка на Ларш.
— Господин Андеменинг всъщност не я иска. Той не е наш клиент. В книгата за поръчки няма да се записва нищо от него, освен ако аз не го направя, разбираш ли? На работата си той получава всички книги, от които има нужда, безплатно, а ако поръча нещо тук, то е само защото иска да демонстрира, че може да се издържа сам.
Веднъж тя беше подарила на Ларш един том, дебел като тухла — беше другата полска граматика, по-добрата, която той не притежаваше. Най-често обаче търговският обмен между тях бе в другата посока: горе-долу всеки две седмици Ларш тупваше точно върху тезгяха, където беше касата на Хайди, куп непотребни екземпляри на рецензентите от „Моронтьорн“. Това винаги я вълнуваше. Интересуваше се да научи дали Андерш е рецензирал някои от книгите и кои от тях е отхвърлил Гунар. Тя четеше рецензиите на тези господа в „Моронтьорн“ в сряда и петък, повече ѝ харесваше рубриката в петък, защото господин Фискюнгел бил толкова заядлив, това било забавно. Господин Хемлиг често се опитвал да бъде забавен, но това не било толкова забавно. Тя рядко казваше нещо на Ларш за рубриката в понеделник, а когато кажеше, то бе пак, за да вземе връх над него.
— Furchtbar! Ужасно! Обикновените хора нямат търпение за неща от този род. В края на краищата, вестникът не е университетски семинар. Изненадана съм, че те държат там… О, Боже, това ужасно малко турче пак ти е записало името в книгата за поръчки. След като толкова пъти му казах, да не дращи.
Ларш се намеси:
— Това е по поръчка на княгинята.
— Ако ти трябват полски книги, трябва да дойдеш направо при мен. Как би могло едно турче…
— Ти беше излязла. Той обясни, че си отишла да купиш нещо от магазина за хранителни стоки.
— Хранителни стоки! Това не беше ли в сряда? Късно следобед? Ходих с доктор Еклунд да му купуваме нов костюм. Той обича да съм с него, за да избера материята. Ако не съм с него, дори вратовръзка не иска да си избере. — Тя бегло погледна поръчката на Ларш през увеличителните стъкла на очилата си за четене. — „Санаториум «Клепсидра»“. Цяло чудо е, че момчето я е написало правилно. Нямаме я в наличност, обаче, сам можеш да видиш, само „Канелените магазини“ е на рафта.
— Тази той я пише след „Канелените магазини“. Втората му книга. Преди последната. „Месията“ е последната.
— Е, мога да ти гарантирам, че моят снабдител няма да я има.
— Твоят снабдител — избухна внезапно Ларш — не може да има „Месията“! Никой я няма. Тя е изгубена.
— Тези поръчки трябва да се изпълнят от Варшава — спокойно каза Хайди, — независимо дали книгите са изгубени или намерени. Може да отнеме няколко седмици.
— Прекалено дълго. На княгинята няма да ѝ хареса, тя ще се ядоса. Тя гори от желание да сложи край. Готова е да ме махне. Аз фактически съм изгонен. Оставен съм да се оправям сам. Изритан съм.
— Човек би си помислил, че тя ще се държи здраво за теб. Най-малкото заради парите.
— Най-напред ми казва, че напредвам със страхотна скорост, а миг след това иска да се отърве от мен. Няма вяра в мен, затова.
Хайди изсумтя.
— Да има вяра в теб ли! Че какъв си ти, свещеник, светец?
— Не иска да го приеме.
— Какво, за Бога, да приеме?
— Че съм син на своя баща.
— Не е трябвало да говориш за това. Лудост е да се говори за това! А пък твърдиш, че не го споделяш с никого, че никога не говориш за това, че на никого няма да кажеш, че аз съм била единствената…
— Наистина е така.
— Да бе! Само аз и госпожа Розановска, и господин Фискюнгел, и господин Хемлиг…
— Не съм казал на никого във вестника.
— Някаква си жена ти дава уроци по полски и ти ѝ казваш, на нея.