— Случайност. Нямах такова намерение. Тя ме караше да ѝ чета на глас. Опитваше се да ми оправи произношението. И тогава аз избрах онзи епизод с мебелите. Нали знаеш, за мебелите, които внезапно се строшават. Сричките на собствения ми баща. Ето ги, излизаха от моята уста. Произнасяни от моя глас. В оригинал.
— Клетата госпожа Розановска. Тя се бои, че ти си изпаднал в умопомрачение.
— А тя се мисли, че е княгиня.
— Не се мисли. Само го твърди.
5
СЛЕД този СЛУЧАЙ Ларш усети промяна: някакво сближаване помежду им. Тя най-внезапно сякаш започна да изпитва желание да го впримчи. Започна да го разпитва как живее — той несъмнено обичаше да стои буден и нащрек посред нощ. Ларш се колебаеше дали да ѝ разкаже как във властта на потайния си сън без сънища се бе научил да влиза в гърлото на баща си, да вижда окото му. Ужасяващият ембрион, ужасяващото ядро на началото, от което произхождаше. Накрая и каза, че спи през деня. Останалото не сподели, в него имаше магьосничество. Иначе не скриваше нищо от нея. Не беше сигурен дали тя вярва, че е син на баща си — тя признаваше, че вярва, че той вярва в това. Сега идваше при нея почти всяка вечер. Тя му готвеше вечеря в задната стаичка — когато доктор Еклунд отсъствал от града, на нея ѝ било по-удобно да живее в книжарницата, обясни му тя, вместо в апартамента: доктор Еклунд бил заминал за Копенхаген, да участва в конференция за душевното здраве. Конференцията щяла да продължи повече от седмица, а тъй като доктор Еклунд изнасял доклада си на последния семинар, бил длъжен да остане до самия край. За вечеря най-често приготвяше бъркани яйца с лук. Ларш белеше и режеше лука върху дъска, на малката масичка. Той тъжно ронеше сълзи. Миризмата на лука беше причината, но сълзите извираха от сърцето му. Беше признателен: Хайди беше започнала да споделя състоянието му, беше му станала другарка, съучастница, с която колекционираха заедно съдбата на баща му, нещо като съдружничка. Вече се бе запознала добре с книгите на баща му — не било кой знае какъв подвиг, тъй като целият канон на човека, в края на краищата, се състоял само от две томчета.
— От три — бе възразил Ларш. — Не забравяй „Месията“.
— Не са три, след като е изгубена. Тя не съществува. Не можеш да броиш нещо, което не съществува.
— Но когато говорим за всичко, което той е написал…
— Няма значение какво е написал. От значение е само какво е останало за четене.
— Ръкописът може по някакъв начин да е оцелял. Никой не знае какво е станало с него.
— Щом е изчезнал, значи е унищожен.
— А може и да не е унищожен. Може да е скрит някъде. Когато нацистите пристигнали, той го е дал на някого на съхранение.
— Дори и да го е дал, ръкописът се е изпарил. Не съществува — бе повторила Хайди. — Този, у когото е бил, са го депортирали. Човек винаги очаква нещо, което го няма, да се намира някъде. — Тя насмешливо разпери длани: малки, мазолести и четвъртити, това вече му беше познат жест, с който го обвиняваше. Тя го смяташе за майстор на илюзорното: фантазьор. Доста често му отправяше специалната си подигравка: Hauch, полъх — обичаше да казва, идеите му били само полъх на вятъра, не ги зачитала.
Привличаше я стрелбата. Стрелбата, убийството. Застрелян на улицата! Ларш подозираше, че Хайди се интересува толкова от смъртта на баща му, колкото от историите му, в които дивашки умели съществителни и глаголи поемаха по кривия път, за да се превърнат в гротескно поглъщане и трансформация: велосипед се изкачва по зодиака, стаите в къщата са на погрешни места, тапетите свистят, календарът придобива тринадесети месец. Загуба, метаморфози, деградация. В една от историите бащата се превръща в рак с щипци, майката го сварява и го поднася в чиния на семейството. На всичко това Хайди обръщаше гръб: на нея ѝ трябваше катастрофата на фактите, как бащата на Ларш е бил застрелян край тротоара в Дрохобич заедно с още двеста и тридесет евреи. Денят се случил четвъртък, през 1942 година, на единадесети ноември. Бащата на Ларш носел в къщи франзела хляб.
Двамата се заловиха с нощния си труд: да изброяват преповтаряни късчета. Вече бяха събрали всички парченца и зрънца, ала инвентарът им все още бе малък. Хайди беше открила на собствените си рафтове — погрешно поставен зад поета Тувим, преводът на баща му на „Процесът“ на Кафка. Ларш не беше останал толкова доволен, колкото тя бе очаквала, от това. Той изказа недоволство, не го интересувал баща му в ролята на марионетка в скута на Кафка; той търсел да намери собствения глас на баща си. Но когато Хайди някак си бе успяла да измъкне с измама от един познат търговец трошлив, потъмнял екземпляр от варшавски седмичник, в който за пръв път се бе появила „Кометата“, Ларш усети смъдящата като от лука миризма на радостта. Носът му се бе навлажнил. Беше като да намериш загубен чифт ръкавици — как само се стоплиха ръцете му! Видът на полския шрифт най-сетне бе започнал да пасва на очите му, без да го чувства чужд — и в загретите му ръце тежестта на това списание с подгънати и оръфани краища, нашарено с ръждиви петна, издадено преди петдесет години, го накара да прости на княгинята за това, че го беше изгонила. Нямаше нужда от нея, можеше да се справи сам. Зачете — можеше да чете! — как бащата в „Кометата“ пъха един микроскоп в димоотвода на комина и проучва звездната светлина, която е проникнала в покрития със сажди мрак: звездата се състои от един човешки мозък, вътре в който е скрит ембрион. Хайди остана безразлична към идеята за хумункулуса в небето. Тя каза на Ларш, че всичко това е лудост. Образи в магнетични партиди. Скара му се, че превръща баща си в някаква обредна мистификация, във всичко това имало затаена култовщина. Историите на баща му — анимизъм, жертвоприношение, покруса, антипатия! Всичко е противоестествено, всичко е безумно.