И все пак Хайди бе останала при него, не го изхвърляше като княгинята. Хайди изглеждаше не по-малко погълната от него от малкия им инвентар: двамата заедно щателно преровиха писмата, едно по едно, сменяйки се да ги четат на глас. Събрали глави един до друг, двамата се взираха в снимките. Бащата на Ларш на млади години винаги беше централната фигура в кадъра, единственият мъж, заобиколен в кръг от жени. Ларш запомняше лицето на всяка жена. Някоя от тях несъмнено можеше да е любовница на баща му — можеше да е всяка от тях. Всяка от тях можеше да е майката на Ларш. Хайди не беше съгласна: бащата на Ларш — те знаеха това от писмата — е бил твърде необщителен, твърде самотен, твърде вманиачен, за да отиде случайно в леглото на някоя жена. А самите жени: тези лица: те бяха твърде земни, твърде лекомислени и щастливи, твърде външни, за да принадлежат на жена, която е могла да стане любовница на бащата на Ларш. Любовницата му сигурно беше някъде другаде, на тайно място, извън снимките. Тя сигурно щеше да е поетеса. Имаше толкова много писма, изпратени до жени литераторки. Романа Халперн? Не. Зофия Налковска? Не. Дебора Фогел? Не. Всички тези кандидатки, по една или друга основателна причина, не бяха подходящи. А освен това налице беше фактът за съществуването на Юзефина: годеницата католичка, която още беше жива. Отдавна прехвърлила осемдесетте, тя живееше в Лондон.
— Ти трябва да отидеш при нея — бе казала Хайди — и да научиш нейната версия за цялата история. Преди да е станало късно.
— За какво ми е Лондон. Ние знаем нейната версия. Искала е след сватбата да живеят във Варшава. Говорела дори за Париж. Но той не искал да помръдне от Дрохобич. Като задръстен. Като парализиран.
— Тя е живата свидетелка на този човек. Може да ти разкаже различни неща. Може да ти разкаже защо сватбата не е станала. Трябва да разговаряш с нея.
Ларш мрачно бе заявил:
— Тя е врагът.
„Тя го е обичала повече, отколкото той нея“, бе си казал сам на себе си. „Сякаш не прочетохме точно това писмо преди по-малко от седмица? Сякаш не си счупих главата, за да се добера до това писмо?“
— Тя е искала той да бъде нормален — бе заявил Ларш.
По този начин двамата бяха се връщали напред-назад на всеки пункт, допълвайки всички късчета, спорейки. Проследяваха, търсеха остатъци, загадъчни признаци — по всяко филизче изчисляваха, разсъждаваха, проучваха, недоумяваха. Самият Дрохобич представляваше загадка: градче, отбелязвано на картата на Полша само с най-дребния шрифт. Почти го нямаше там. Да си пробиеш път сред декора и действителността на Дрохобич бе все едно да се вмъкнеш в някаква малка дупчица. Хасидите от района — нямаше ги. Магазинът на бащата на Ларшовия баща — магазин за галантерия — нямаше го. Нищо не бе останало — нито една панделка, нито един напръстник. Между Дрохобич и бащата на Ларш се бе извършило взаимно асимилиране. Улица по улица, къща по къща, магазин по магазин бащата на Ларш беше погълнал Дрохобич целия; сега Дрохобич се намираше във всеки от разказите му. Но Дрохобич също беше погълнал бащата на Ларш: безлична заплатка, работа, която презирал, цяла чета роднини, които да издържа — парализиран, задръстен, как би могъл да напусне града? Бащата на Ларш беше фигура от водоливник в хълбока на Дрохобич, бенка върху най-скритото му сухожилие. Веднъж пътувал до Варшава. Веднъж до Лвов. Веднъж отишъл чак до Париж! Но накрая се върнал у дома, за да бъде асимилиран и смлян. Всички тези авторитетни имена, които Хайди изброяваше от писмата, поети и художници, философи и романисти, понякога едно лице беше две или три от тези неща едновременно — Станислав Виткевич, например, прочут с прякора си Виткаци — що за жив призрак бил този, към когото се обръщали, гимназиален учител по рисуване и художествени занаяти, оклепан с провинциално лепило и боя? В неизвестност, неподвижен, изолиран. Юзефина искала той да се покръсти след годежа им. Отказал, но предложил компромис: щял да се откаже от еврейския свят. Семейството му и бездруго стояло далече от пъкащите навсякъде чуждоземци хасиди с дългите им черни палта. Той бил поляк: вече се бил хвърлил върху непреклонната гръд на Майка Полша и се бил сгушил от долната страна на езика ѝ. Дори да бил глътнал дума-две на идиш от въздуха, те не били яхнали нито плюнката, нито перото му.