Това беше всичко, което бяха натрупали, това бяха всичките им непредвидени разходи. Съзнаваха с колко малко разполагат. Сгъваха и разгъваха пластовете на тънкия живот на бащата на Ларш — а той ставаше още по-тъничък. Бяха остъргали от Дрохобич всичко, каквото имаше за остъргване, от клетата му годеница — също. Почти бяха свършили, както добре съзнаваха — и да се надяват на нещо повече, беше като да се опитват да изцедят мляко от камък. Всичко останало бяха цитати, откъси, разкази на съвременници. Съперничество. Хайди беше проследила един ръкописен спомен: разказ на очевидец за една вечеря, на която бащата на Ларш и годеницата му са гости. Бащата на Ларш се храни, без да издаде и една сричка, без глас, а междувременно елегантната Юзефина е възбудена, разговорлива. Годеницата весело чурулика, годеникът е сякаш онемял. Авторката на спомена си казва: „От това брашно хляб няма да стане“. Стара поговорка, при това пророческа: брак не последвал. Една вечер Ларш се беше обадил по телефона от „Моронтьорн“, за да съобщи, че е извадил от кошчето за отпадъци на Андерш една американска рецензия. Американска рецензия! Изумително! В рецензията се разглеждали двете книги. В Америка превели „Канелените улици“ под друго заглавие — „Улицата на крокодилите“ по един от най-ужасяващите му разкази. Втората книга се наричала на английски „Санаториум под знака на пясъчния часовник“ — безкрайна редица от съскащи звуци. Не се споменава за третата изгубена книга.
— Най-сетне той е стигнал там — възбудено бе заявил Ларш, — отишъл е отвъд малка Европа. — Той бе обещал да донесе рецензията в книжарницата на Хайди до час, за да я положи, тъй да се рече, в нозете ѝ. Струваше му се, че мозъкът на Хайди е единственият в цял Стокхолм, способен да оцени такова жертвоприношение. Но когато пристигна, черните мустаци потрепваха: тя бе изпълнена с чувство на победа и злост. Беше размахала пред него слабо известно периодично издание.
— Виж какво има тук! Писмо! Ново писмо. Публикувано за пръв път. — Дишането ѝ сякаш бе задвижвано от мотор, тя изпомпваше въодушевлението си. — Пише го през 1934 година. Осем години, преди да го застрелят. Слушай това: „Имам нужда от другар. Имам нужда от сродна душа близо до себе си. Копнея за някой, който да разпознае вътрешния свят, за който твърдя, че съществува.“ А ти си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да се перчиш, че си намерил някаква американска рецензия! Че какво е една рецензия? Нищо. Слушай! „Бих искал да оставя бремето си на нечие рамо за миг. Имам нужда от съдружник, с когото да споделя откритието си…“
Ларш с пресипнал глас бе попитал:
— Къде намери всичко това?
— Държа си очите отворени. Имам си мои източници. Ако има нещо, което да не е намерено, остави ме само да го издиря.
— Той има предвид мен — бе казал Ларш. — Аз съм този, който той има предвид.
— Моля те. Спри дотук и не продължавай. Това става години преди ти да се родиш.
— Ти не го разбираш. Ти не знаеш. Той мисли за бъдещето. Протяга ръка. Мисли за напред.
— Мисли за жена — бе заявила Хайди. — Трябва му жена. „Съдружник, с когото да споделя откритието си“… това е жена, не си ли съгласен?
— Син е. „Който да разпознае вътрешния свят“… не може да е жена. Той пази усамотението си, не е жена това, което му трябва. Той никога не е имал жена. Може да се откаже от Юзефина, но не от самотата. Самотата е онова, от което не иска да се откаже. Бремето е изпратено напред — сигнал по генетичен път. Съдружник, с когото да сподели откритието си, е следващото поколение.
Хайди издаде цъкащ звук на раздразнение.