— Ако не търси жена, защо тогава са всичките тези писма до жени?
— Ха! — бе възкликнал Ларш, чувствайки, че предимството му се измества. Той можеше да я надхитри — щеше да я накара да си плати за това, че беше омаловажила значението на американската рецензия. — Животът на един отшелник — никой не влиза и не излиза от къщата, освен чрез писмата. Той живее чрез кореспонденцията си. Хората са го оставили на мира. Начин за смекчаване на самотата без безпокойството на човешката плът.
— Майка ти — бе отвърнала на удара Хайди — не е била лист хартия.
— Баща ми е превръщал всичко в хартия. — Той си пое мъничка стиска въздух, подготвяйки се: — „Действителността е тънка като хартията…“
— Недей пак да рецитираш това. Знам какво ще излезе. Ти винаги.
— „Действителността е тънка като хартията и заблуждава с всяка своя слабост.“
— „… интуитивния си характер“ — бе довършила Хайди. — Глупави приказки. Обръщане на нещата с главата надолу. Това, което е реално, то е реално.
Тя се бе облегнала назад на стола под жълтия нарцис — имаше познатия сънлив вид, за който той често си беше мислил, че е израз на потайност. Осъзнаваше отново, че я бе победил. Това се беше превърнало в състезание между тях — състезание по асимилация и разкриване на тайни. Тя за кратко се бе изравнила с него, рамо до рамо, беше си на мястото до него. Тя поемаше, тя поглъщаше, тя изяждаше. Тя, наистина, разполагаше с някои неща — с факти, разполагаше с всичко, с което и той разполагаше; тя знаеше и пазеше всички в себе си. Но накрая тя беше само зрител. Не беше честно: дори когато се изравнеше с него, тя не му бе равна, никога не можеше да му стане равна, защото авторът на „Канелените магазини“, авторът на „Санаториума“, авторът на изчезналия „Месия“ не беше неин баща. На Ларш му се налагаше, заради естеството на нещата, пред нея — винаги, винаги, той бе син на своя баща.
Тя го наказваше за това, като правеше той да осиротява, отново и отново го водеше при стрелбата. Стигаше дотам по десетки маршрути. Всеки път беше изненадващо, беше от засада. Тя можеше да започне откъдето и да е, и все пак нанасяше удара си върху Ларш в четвъртъка, онзи четвъртък, четвъртъка на стрелбата: четвъртък, деветнадесети ноември. Двамата бяха открили — проучванията бяха на Хайди, — че онзи ужасен ден бил наричан със собствено име от евреите в Дрохобич: Черния четвъртък. А самото преследване, ловът на евреи по улиците, беше наричан „страшната акция“. Независимо от това колко бдителен Ларш беше, Хайди бе достатъчно хитра да го залови в страшната акция. Капаните ѝ бяха изкусни. Пак ли се беше замислил за изгубения „Месия“? Всичко свършваше със страшната акция — в лагер, с убийство. Известно беше, че бащата на Ларш е предал ръкописа — на кого? кога? — за съхранение. Какво бе станало с „Месията“ и неговия пазител? Мъж ли беше пазителят, или жена, съсед или непознат? Убит при страшната акция, в Черния четвъртък? Или пък депортиран, убит в газовата камера. А тялото — хвърлено в пещта, димът излязъл през комина. А „Месията“? Ако пазителят му е бил застрелян на улицата, дали „Месията“ не се бе пръснал из канавката, за да го дъвчат кучетата и да гние в котешката урина? Или стои затворен във вехт скрин в Дрохобич до ден-днешен? Или е бил изхвърлен с боклука преди тридесет и пет години? Или е останал омотан сред палтото и обувките на пазителя си в планината от палта и обувки зад някоя ограда в лобното му място.
До каквото и да се бяха докосвали, Хайди не спираше със своите връзки — всичко бе свързано със стрелбата. Всичко имаше връзка със стрелбата. Рисунките на бащата на Ларш ли разглеждаха? Неминуемо се натъкваха на страшната акция: страшната акция беше неотразима. Рисунките сами по себе си бяха неземни — дребнички като джуджета, килнати, психологически, символични. Анормални. Тези рисунки, какво представляваха те? Замръзнала паника. Вцепенена пустош. Сам бащата на Ларш в едно писмо до Виткаци говореше за тях като за предопределени образи, „готови, чакащи ни в началото на живота“. Една рисунка представляваше господин с цилиндър, който току-що е излязъл от градинска беседка в града; едно досадно, дебеловрато животно в официален костюм — куче от някаква порода — е поставило лапата си върху лакътя на господина и го убеждава за нещо, умолява го. На известно разстояние, скрит сред дърветата, стои някакъв мъж и наблюдава, цялата му глава е погълната от буйната шума. Тази картина допаднала на вкуса на гестаповски офицер. Заради тези рисунки офицерът се заел да покровителства художника. Гестаповецът издал специален пропуск на бащата на Ларш, за да излезе от гетото — в Дрохобич били изградили малко гето — в арийския район на града. Там имало хляб и бащата на Ларш тръгнал нататък. Този ден се провеждала страшната акция и внезапно излезли цели пълчища есесовци, ала въпреки това бащата на Ларш не бил застрелян случайно. Един есесовец го разпознал, че е евреинът, покровителстван от гестаповеца, и го застрелял. Смяташе се, че есесовецът бил „съперник“ на гестаповеца. Съперник в какво? За какво?