— Ти правиш така, че от всичко се стига все на едно и също място — бе се оплакал Ларш. — Не където трябва. Не се очаква това да е посоката. Отклоняваш ме от моя път. Губя нишката заради теб.
— Нишка ли? Нишка ли? Каква пък е тази нишка? Какъв е този път?
— Книгите на баща ми. Неговите изречения.
— Съществителни и глаголи! Ти смяташ, че за това става дума, за съществителни и глаголи, а? Изречения! Подлози! Сказуеми! Листчета хартия!
— Език. Литература. Бащиният ми — той изпусна въздишка, тъничка като дръжка на тичинка — гений.
— Върви да почукаш на вратата на Академията и им кажи да пуснат баща ти вътре.
— Те щяха да му дадат Наградата, ако бе останал жив.
— Е, може още да има надежда. Може да променят правилника и да започнат да я дават на скелети.
Шок: тя успяваше да предвиди всичко чак до скелета. Без друго предупреждение той бе разбрал по какъв начин Хайди може да го накара да се страхува. Скелети. Всички, които минаваха покрай нея. Всичките ѝ клиенти бежанци. Вероятно и това турче — тя го обиждаше, навикваше го. Да не говорим за бившата частна учителка на Ларш, лъже-княгинята, въпреки че тя беше доста закръгленка. Ами доктор Еклунд? Доктор Еклунд, който се въртеше до нея в леглото сред пристъпите на нощта — огромното брачно легло в техния апартамент, — дали тя пробиваше хубавичка дупка през ксилофона на ребрата му? Ами едрата, детинска, побеляла глава на Ларш Андеменинг: нима бе нещо повече от един чист череп, когато поглеждаше към него със сънливата си крива уста?
Той беше извикал:
— Може би ти харесва, че са го застреляли на улицата! Може би изпитваш топли чувства към СС! Носталгия по Гестапо!
Усещаше цялата си глава като череп. Наблюдаваше я, докато се изправя с напрежение от стола: една стара жена.
— Докажи, че си син на баща си — заповяда тя. — Защо не го докажеш? Не ти казвам да докажеш, че е гений? Не ти казвам да доказваш съществителните и глаголите му. Казвам — докажи, че той ти е баща.
— Познавам гласа му. Познавам ума му. — У него се бе надигнал порив да говори. Бе искал да ѝ каже, че познава окото на баща си, но не го бе направил.
— Защо не си избра да бъдеш син на Кафка? Тогава хората щяха да изпитват някакво уважение. Щяха да са впечатлени. Щяха да те оглеждат.
— Аз знам кой е баща ми. Познавам го отвсякъде. Знам повече от всеки друг.
— Познаваш го отвсякъде — бе изпяла тя. — Събрал си го, ти си колекционер!
— Понякога — бавно бе казал Ларш — неговите думи излизат от моята уста.
— Ти си рецензент! Пишеш рецензии! Никой не получава Нобеловата награда за публикациите си в понеделник!
Много бавно той беше започнал да говори. На езика му тежеше камък, но започна.
— Когато се събудя — с усилие бе започнал той, — виждам окото на баща си. Изглежда, сякаш е моето око, но е неговото. Сякаш той ми дава своето око, за да гледам през него.
— Ти искаш до го възкресиш. Искаш да бъдеш той. — Тя не се бе размекнала. — Мимикрия. Позиране пред огледалото. Какъв е смисълът от това? Какво ще ти донесе? Ти изхвърляш своя живот.
— А твоя живот? — Камъкът бе паднал. — Ако смяташ, че няма смисъл, как така ти си вътре? Точно толкова, колкото съм и аз. Дори повече. Ти намери най-добрите вещи. Писмата. Всичко от Варшава. Ако моите усилия не си заслужават труда, защо да си заслужават твоите?
— Когато доктор Еклунд отсъства, това ми запълва времето. — Тя пак се беше отпуснала назад под лампата; бе вдигнала ръка и я бе загасила. — Доктор Еклунд отдавна ме предупреди, че е вредно да спя през деня. Това причинява халюцинации. Бедничкият Ларш, ти си фантазьор. Няма смисъл от това. Ако нямах тази книжарница да ме държи будна, и аз щях да си подремвам следобед като теб.
Последната сричка бе потънала в тъмното пространство. През разделената с декоративна украса врата се процеждаха струйки светлина откъм улицата.
Ларш се бе преместил и сгърбил на пода до нея.
— Искаш ли кафе? — внезапно го бе попитала тя.
— Не.
— Пийни малко водка.
— Не.