— Тогава е най-добре да си вървиш вкъщи. Среднощ е.
— Повече няма да дойда тук — бе казал той.
Късче смях бе ожулил мрака.
Ларш бе продължил:
— Не, всичко свърши. От теб получавам само насмешки. Стига.
— Искаш да те приемам на юнашка вяра.
— Доверие. Искам доверие.
— Вятър и мъгла. Разкази, писма — всички те са нечии халюцинации. Откъде знаеш, че не си се родил точно тук, в Стокхолм? Пеленаче, тайно пренесено! Това е само някаква приказка. Не знаеш нищо със сигурност. Майка ти е облак, баща ти мъгла. Няма нищо, на което да може да се разчита във всичко това.
— Освен стрелбата. Ти вярваш в нея.
— На смъртта може да се разчита.
Най-внезапно тя се беше разстроила, беше разтворила широко ръце. Жест на оракул. Той беше удивен — тя се отказваше от собствения си стар пейзаж, беше дошъл нейният ред. Нейният живот — целият ѝ живот дотогава, — тя му го отдаваше най-ненадейно: живота ѝ преди доктор Еклунд. Тя го изцеди с един замах с два-три реда — ръцете ѝ разперени в една линия сред черния въздух, оградата — редица от черни линии. Тя се бе появила пред него в мрака с ясната простота на рисунка с въглен — един предопределен образ. Той бе последвал черните линии, бе я очертал, там, на оградата, отмествайки буците над нея към сенките от другата страна: като млада живяла, разказваше тя, в едно село, недалече от онези лагери и се промъквала нощем, винаги когато можела, без да бъде разкрита, за да прехвърля храна през оградата. Вътре било като в клетка, претъпкана с умиращи зверове. Чувала ги как дращят, как дерат с нокти, как издават неясни звуци, как запушват усти; всички те били сенки, боели се да отидат при нея. Чувала ги как разкъсват хартиените опаковки, после тъпчели опаковките в ръкавите си, в обувките си, чувала ги как преглъщат и дъвчат. Понякога повръщали или изригвали с приглушени викове като животни с намордник в пристъпи на диария; всичко това тя разбирала в сляпата нощ по звуците и зловонните миризми. Често чувала стрелба, в стрелбата нямало логика, тя не можела да разпознае къде и защо се стреля, не се разбирала посоката. Понякога сякаш се разнасяла изпод краката ѝ. А веднага след войната, тя взела лампата с жълтия нарцис, само нея и няколко стари книги, и тръгнала на север през границата, напускайки Германия. Нямало да се върне никога. Ако е имала семейство, то останало там, не го споменаваше. В Стокхолм намерила доктор Еклунд и се оженила за него.
Той никога не я беше виждал толкова възбудена. Нещо я беше провокирало. Бузите ѝ бяха увиснали надолу — топки натежало тесто, тя внезапно беше заприличала на булдог. Той не и вярваше, тя беше лъжкиня. Тя не искаше да е това, което е била преди. Той не ѝ вярваше повече по интуиция, отколкото защото я подозираше: тя знаеше твърде много неща за оградата — за отвъдната страна, в сенките. Тя знаеше какво те правеха с късчетата хартия — как тъпчеха всяко парченце в парцалите си, за да си направят подплата против студа, как подпълваха обувките си с хартия заради раните. Тя имаше странно добри познания — като да бяха спомени — за глада, за повръщането и за изригването на червата. Тя ги пресъздаваше с оброчна памет. Припомняше си ги твърде добре, твърде убедително, твърде изразително: нощното пространство отвъд оградата не можеше да предложи обяснение за такова дълбоко пресъздаване. Той я заподозря, че е била една от тях, но скрита — една от сенките вътре.
— Ти си бежанка — бе рекъл той. — Оцеляла. Като мен.
— Като теб ли? Но ти не знаеш какво представляваш! Цял живот си бил в безопасност в Стокхолм! Ти не знаеш кой си! — Тя пак издаде звука на онзи несдържан, нов за нея смях: като кучешки. — Ти си готов да кажеш, че си какво ли не!
— Ти си била зад онази ограда. Отвътре.
— Отвън. Чувах стрелбата.
— Искаш да го скриеш. Боиш се да не бъдеш разкрита.
— Да бе, марано, покръстена сефарадска еврейка. Като онази твоя идея за кралицата, клетата жена!
— Не искаш да го признаеш. Искаш да се отървеш от това. Името ти — бе я обвинил той, беше го забелязал тайно, написано в една от нейните стари книги. — Видях какво е било името ти.
— Има много баварски бюргери с името Симон. Те са всички католици.
— А каква си ти?
— По религия ли? Книжарка.
— Бежанка — бе настоял той, — като всички други бежанци. Ти си избягала. И си оцеляла.
— Стокхолм е пълен с оцелели — бе отвърнала тя, беше притихнала. Тя беше твърдоглава. Нямаше да отстъпи. Вместо това му беше подала ключа си. — Ето, отключи си да излезеш. Ще се върнеш пак, независимо какво говориш.
— Не. Няма да се върна. Казах ти.
Тя се мушна зад него към вратата. Лекият страх, който винаги изпитваше към нея, сякаш бе сгрял ключът, който той превъртя, след което го пусна в ръката и.