Баща му, гимназиален учител по рисуване, който бе живял скромно и уединено в скромен и уединен град в Галиция, беше авторът на известни странни истории. Името му беше Бруно Шулц.
А заради тези истории Ларш щателно беше изучавал полски език, в началото самостоятелно, след това от една възрастна ексцентрична полякиня, пенсионирана преподавателка по литература от Краковския университет; тя беше избягала в Стокхолм със съпруга си евреин по време на вълненията през 1968 година. Произходът ѝ, беше обяснила тя, бил благороден, в семейството течала древна кръв, били непреклонни, помнели, че благородството задължава — срещу парите му тя му осигуряваше знания. Тя яко притискаше своя ученик и натика Ларш от буквара направо в обраслите с гъсталак гори на модернистите от периода между двете световни войни. Ларш вече схващаше достатъчно бързо. Четеше малко непохватно, но леко, в стремежа си да се домогне до историите на баща си.
Заради този свой баща Ларш бе останал затворен в себе си. Усещаше, че прилича на баща си: всички истории разказваха за мъже, които все по-дълбоко се затваряха във фантасмагориите си. Една от тези истории беше за някакъв мъж, който спи и пада сред постелките и завивките — като плувец, който плува срещу течението, като пленник в огромна купа с тесто.
2
Когато се освобождаваше от свързаните с брака си навици, Ларш не остави при себе си нищо друго, освен кутията за бои на мъничката си дъщеря. Телефонът, по който бяха имали толкова много разправии с Улрика, след като тя беше избягала с детето — вън! Пишещата машина, която го свързваше с литературното гърне — вън! Беше решил да пречисти живота си. Всеки, който искаше да се свърже с него, трябваше да го направи чрез служителката от приемната на „Моронтьорн“. Всички тези обстоятелства — всички тези затруднения — придаваха на Ларш, Господ знае как, вид на ембрион, той сякаш чакаше мъртвият му баща да го намери и затова беше изпълнен с решимост да остане разпознаваем.
Макар че косите му вече бяха започнали да побеляват. Кожата на високото му чело филигранно бе украсена с нишки с цвета на сирене от козе мляко, а между изключително красивите му очи се бяха вдлъбнали две силно подчертани вертикални бразди. Най-вероятно му предстоеше да сложи очила; беше придобил навика да придърпва връзките на мускулите на веждите си, а те на свой ред опъваха диплите на клепачите му, които, като се присвиваха, изостряха зрението му и вдлъбваха още по-силно браздите. Въпреки това загрубяване и побеляване, обаче, той все още можеше да бъде взет от някой непознат в асансьора за разсилен.
В „Моронтьорн“ той беше един от тримата рецензенти. Останалите двама бяха Гунар Хемлиг, който водеше рубриката в сряда, и Андерш Фискюнгел, чиято рубрика беше в петък. Ларш беше набутан в понеделника: отдавна бе установено, че никой не обръща никакво внимание на културната страница в понеделник сутринта. В автобуса човек можеше да види как хората се прозяват, докато прескачат от заглавията на първа страница към рубриката за писма на читатели, превзета от мърморковци, противници на алкохола. Дните на седмицата се нижеха и читателите на ранното издание на „Моронтьорн“ започваха да се отърсват от типичната си дремливост. В сряда те бяха готови за Гунар — познавач на съвременния американски роман; той преподаваше в университета на хонорар курс, който бе нарекъл във вибрациите на лесното си за разпознаване присмехулство „Бракът на Мейлър и Джонг“. В петъка Андерш — на когото се бе паднал най-подходящият ден, — заварваше читателите на „Моронтьорн“ нащрек за всякакво изригване на темперамента му. Шпионски романи, книги за кралските особи, спорт, кулинарно изкуство — Андерш пишеше арогантно за всички тези жанрове, а диапазонът му от негативни специалитети винаги търпеше развитие. Петъчните читатели бяха съвсем бодри. Почти една четвърт от всички писма, получавани в „Моронтьорн“, бяха адресирани до Андерш Фискюнгел; той беше своего рода агент-провокатор, особено по темата за тънкия ръжен скандинавски хляб. Той пишеше гадно за всяка готварска книга, която го хвалеше. Било илюстрация, твърдеше той, на шведския провинциализъм.
Почти никакви писма не пристигаха за Ларш Андеменинг. Понеделникът беше безполезен ден. Ларш не го четяха, не го обезпокояваха, не го тормозеха — той бе свободен. Заради тази свобода си лягаше в леглото, преди да е дошла вечерта — не от леност. На стената над леглото си беше залепил два девиза: