— Господа — рече той, — тръгвам. — И се запъти пеш с тежки стъпки да си получи чехите и поляците от книжарницата на Хайди.
8
Оттатък площада, над Академията, подутият призрак на баща му отдавна се бе разпаднал сред сивите шпилове и снега, който се сипеше косо. Миризмата на нещо изгорено, какво ли беше? Той пресече моста към шлюзовете, където соленото Балтийско море ревеше под краката му. Цели три седмици не беше ходил там. Хайди го накара да почака, преди да дойде до вратата.
— Вониш като похотлив овен — недоволно рече тя. Той се потеше от бързото ходене — почти беше тичал — в прясно натрупалия сняг. От обувките му капеше вода. Тя го накара да ги остави в преддверието, мърмореше, че ѝ прекъсвал работата — имала много работа, същия ден била пристигнала голяма пратка. Но той разбра по дългата и бавна несдържана прозявка, че чукането с джобното ножче по стъклото току-що я бе събудило. Готвеше се да нощува на походното легло в задната стая. Доктор Еклунд беше някъде извън града, на Ларш му се стори, че тя се чувства неловко.
— Никой освен теб не иска такива неща — каза му тя, тази забележка беше вече банална. Вачулик, Храбал, Гомбрович, Конвицки. Тя струпа книгите от неговата поръчка върху малката си масичка в задната стая. — Какви имена! Нали ти казах, че тези приятели ще те доведат пак тук? — Тя пак се прозя, но с някакво насилено самодоволство. — Защо не дойде миналата седмица? Когато се обадих?
— Андерш взе съобщението ти от бюрото на служителка в приемната преди един час — отговори Ларш.
— Преди час ли? Какъв е този вестник, в който работиш! Те ще закъснеят с цяла седмица да съобщят за края на света. — Разсъни се и заговори френетично. — Ти твърде много закъсня, няколко дни. Мислех си, че ще проявиш разум и ще дойдеш тук веднага. Накарах я да чака цял следобед.
— Коя е тя?
— Една жена, която се интересува от Полша.
Държеше се предпазливо, съобразително. През трите седмици, докато не бе идвал тук, той не беше забравил колко опасна може да е, как може да го надвива.
— Ако княгинята иска да се върна при нея — каза той, — тя е твърде закъсняла. Изгони ме, когато смятах, че още имам нужда от нея. Сега нямам никаква нужда от нея — но той разпозна в собствения си грачещ глас, докато поглъщаше капката водка, която Хайди му беше дала, когато той я помоли, че помежду им има нещо друго.
— Не, не, не е госпожа Розановска. Аз им казах на „Моронтьорн“ кой е. Казах им. Те рекоха, че ще го запишат в съобщението. Господи, Ларш, ако си имаше телефон в твоя апартамент, като всеки нормален човек…
Той измъкна смачканото квадратно листче, което Андерш му беше донесъл и го погледна. ГОСПОЖА ЕКЛУНД ТЕЛЕФОНИРА ЗА СЕСТРА ВИ. Снегът кой знае как се беше промъкнал в джоба му и беше навлажнил всичко вътре. Безсмислените думи бяха започнали да се размазват.
— Аз нямам сестра. Никъде изобщо не става дума за никаква сестра. Ти знаеш това.
— Това вероятно е така. Аз не си помислих, че тя наистина е твоя сестра. От начало до край ми се видя, че това е много подозрително. — Хайди оформи едно от добре пресметнатите си смръщени изражения — тя цялата беше израз на възмутено блаженство. Не твърдя, че нямаше прилика, но факт е, че тя не се върна. Каза, че ще се върне, но не се върна. Помолих я да го остави за теб, но не искаше. Не я виня, стига да е автентичен.