— Крокодили! Изкарвайте си прехраната! — изкрещя Нилсон, профучавайки покрай тях. Секретарките си тръгваха за вкъщи. Луноподобното слънце бе избледняло в прозорците. Гърнето вреше и кипеше.
— Да, но има нещо друго — обади се Ларш. Никой не го чу. От злата участ на Улуф Флудкранц те се бяха прехвърлили на вестника му, дали щяха да го уволнят или да го задържат като културен герой. Той, независимо какво човек смяташе за него, беше смел — не можеше да не му се признае, че притежава жива съобразителност — всички тези Робъртовци! Да не говорим за размиването на границите и на пределите на собствеността. Интернационализъм срещу местната локва. Социализъм в идеала — текстът е всичко, без значение кой го е създал. Шекспир под друго име. Един тесногръд морализатор може и да говори за кражба, но какво беше това, ако не ореолът на универсалното, към който се бе устремила цялата планета? Достъпна за всички красота, която преминава от ръка на ръка сред всички нации. Глупакът в случая беше Свен Стрьомберг — разобличаващ шарлатанина с цената на собственото си достойнство. Колко нелеп беше скокът от „Абсолютно оригинално“ до „Спри, крадецо!“ — всичко се обръща към онзи, чийто вол е бил прободен: ето на.
Въпреки всичко нито един от тях не би имал нищо против Улуф Флудкранц да бъде уволнен.
Толкова за врящото гърне в ранния зимен здрач. Цигарен дим висеше във въздуха като разкъсани мрежи. По целия свят огромният черпак бъркаше ли, бъркаше. Поети, мечтатели, мислители, наемни бездарни писачи. Амбициозни и съзерцателни. Опортюнисти и провокатори. Мистици и прелъстители. Това врящо гърне — тези горещи приливи и отливи — Ларш под юргана си, съвсем наблизо пеш, беше се изолирал от тях седмица подир седмица: само за това да може да зърне окото на баща си. Баща му също беше избягвал врящото гърне. Дрохобич вместо Варшава, Дрохобич вместо Париж, Дрохобич вместо което и да било друго място.
— Господа, сроковете! — изкрещя Нилсон, профучавайки покрай тях, беше си облякъл палтото и си беше сложил шала. Сплотената групичка се раздвижи и от центъра и спокойно пристъпи, или по-скоро леко беше изхвърлена единствената литераторка на „Моронтьорн“, с мъжка риза и вратовръзка, и поздрави Ларш с два вдигнати пръста, единият с потъмнял оток на професионален писател. Слуховете за нея бяха, че от двадесет години е постоянна любовница на Свен Стрьомберг; тя не беше промълвила и една сричка в негова защита — гласът ѝ и бездруго притежаваше крехкия електронен отличителен тон на служебен преводач — малката и, лукава уста обаче притежаваше някаква разкошна навлажнена сладост. У всички тях, цялата шайка в три часа следобед, имаше такава сладост — разреденият мед на благоговението. Литературни създания, които служеха на музите, които отстъпваха пред тях и понякога ги предаваха. Техните така наречени скандали, техните боричкания, техните вражди, техният полиморфен живот в кипящото гърне: колко безхитростни, колко далечни от дворците, където трещяха истинските мълнии, колко слаби изглеждаха всички те пред олтара на неподвижното око на бащата на Ларш. Сега те обличаха подплатените си якета, слагаха кожените си шапки и мъхнати ботуши; на Ларш му се струваше, че те се държат високомерно с него, или че бяха забравили за него — ето го Гунар, втурнал се навън, ето го и Андерш, бързат при съпругите си, пастроците си, лелите си, при охкащите си, възстари домакинства. Врящото гърне беше изгаснало. „Моронтьорн“ започваше да придобива своята рахитична нощна външност.
— Чакайте — пак извика Ларш, — има нещо друго.
Те се движеха в непрекъснат поток покрай него, някои към задръстването пред асансьора, но повечето слизаха надолу по стенещото дървено стълбище. Клетият стар „Моронтьорн“, сгромолясващ се назад — в миналия век, в нощта, в разрухата. Мишките вече се приготвяха да излязат навън, чуваше се как вървят на учение в сгъстен боен строй зад стените.
Ларш изтича към площадката на върха на стълбището и викна надолу: