— Нещо друго! Новина!
Любовницата на Свен Стрьомберг, навличайки моряшкото си палто върху ризата и вратовръзката си, се спря на стълбищната площадка.
Ларш извика:
— „Месията“ се появи! Тук! В Стокхолм!
Тропот по стълбите, брътвежи, тътен.
— Това е Ларш Андеменинг — обясни любовницата на Свен Стрьомберг на площадката под нея. — Мисля, че възвестява Второто пришествие.
— Не ми разправяй само, че Улуф Флудкранц се е върнал от Финландия! — извика някой нагоре. — Толкова скоро, а?
Разнесе се смях по цялото стълбище.
— Дъщеря му има ръкописа. Намерен е — извика Ларш.
— Какъв ръкопис?
Ларш се наведе през перилата. В сумрака на всички тези стълби хиляда мъждеещи лица се вдигаха към него.
— „Месията“ — извика той. Изгубеният „Месия“ на Бруно Шулц.
— Стокхолмска мълва. Разсадникът на света.
— Онзи поляк ли? Той не е имал никога дъщеря.
— Ако не си чувал за това, остави Ларш да се занимава с него.
— Или ако е за някой мъртъв.
— Не, не, те всички са мъртви. Толстой. Ибсен. Дори Стриндберг. Ларш научава всичко, само ако е на-пъл-но объркано и неясно.
— Ако никога не е съществувало.
— Ако ти си искал да не е съществувало.
— Ларш! — Беше Андерш на средата на стълбището. — Тайната излезе наяве. Всичките тези възкресявания, с които се занимаваш. Всичките тези велики неизвестни и езотерици, вдигнати от гроба…
Любовницата на Свен Стрьомберг рече отчетливо:
— Ларш Андеменинг, месията от Стокхолм.
— Крокодили! — изкрещя Нилсон. — Винаги търсите сензация.
В долния край на стълбището Ларш завари Нилсон да го чака.
— Телефонистката ми даде това секунди, преди да си тръгне. Срещнах я, когато излизаше от дамската тоалетна. Ларш, защо не си прекараш телефон у дома? Служителите тук не са ти лични прислужници. Аз не съм ти камериер.
Ларш прочете: ЗВЪНЯ ГОСПОЖА ЕКЛУНД. ДОКТОР ЕКЛУНД СЕ Е ВЪРНАЛ. МОЛЯ ВЪРНЕТЕ КЛЮЧА.
Той настоятелно продължи:
— Но вие знаете какво означава това — ако „Месията“ е намерен.
— Означава още една книга на този свят — отговори Нилсон, — която не е „Пипи Дългото чорапче“. Ларш, хората се оплакват — рецензиите ти са фактически богословски тиради. В понеделник ни трябва малко повече здравомислие, какво ще кажеш? Малко по-леко със сюрреалното, карай по-кротко с екзистенциалните страхове, какво ще кажеш? Можеш да пробваш.
Ларш беше влязъл във врящата тенджера и тя го беше избълвала обратно.
10
Сутринта снегът по пътищата беше станал кафеникав и отъпкан от автомобилните гуми. Имаше цели купища сняг, навял до кръста по ръба на тротоара. Беше лесно и приятно да се върви. Ларш пристигна в книжарницата на Хайди толкова бързо, че не му остана време да обърне внимание на настроението си. Направи го, едва когато се огледа за Хайди, а вместо това се натъкна на турчето с вдигната на рамо бърсалка за прах като часовой с пушка. Госпожа Еклунд била излязла.
— Тогава вземи това да ѝ го дадеш — каза му Ларш, като му подаде ключа.
Турчето се опъна: на него не му било позволено да има ключ, а бил оставен да наглежда книжарницата, само защото нямало истински клиенти по това време, така или иначе (очевидно Ларш не беше един от тях).
Ларш излезе обратно на улицата. Откъде това ликуване? Беше почти десет часът: опита се да предположи къде може да е Хайди. Не беше в апартамента си, тя нямаше апартамент. Не беше при доктор Еклунд, доктор Еклунд беше продукт на въображението и. Откъде това ликуване? Какво несвързано бълнуване само! Беше възвестил възвръщането на изгубената последна книга на баща си. Недоверието на врящото гърне, равнодушието им, какво беше това? И самият той не вярваше съвсем. Ами дъщерята! Нямаше никаква дъщеря, ала въпреки това той беше възвестил за нея, за да възвести излезлия от гроба „Месия“.
Нямаше къде да отиде и за това се отправи към апартамента си. Попита се дали да се тревожи от думите на Нилсон: „Можеш да пробваш“ — това предупреждение ли беше? Дали Нилсон, който го беше назначил и който в известен смисъл му беше покровител — дали Нилсон би го изхвърлил от работа? Заради греховете му — липсата на здравомислие, богословски тиради, сюрреализъм, екзистенциални страхове? Можеше да се потруди да поразведри стила си — Гунар, например, изпъстряше рубриката си с „бавни обороти“, „неугледен“, „голяма работа“, „духовитост“ и дори „и какво“. Андерш наричаше всички тези думи и изрази „кадифейщини“; един истински космополитен ум, казваше той, не би се унижил с такива простащини. Ала Ларш си спомняше пасаж от един от разказите на баща си за „великия театър на илюзиите, разкошната изложба на восъчни фигури“, която веднъж пристигнала в Дрохобич: „Не, това не бяха автентични Драйфусовци, Едисоновци или убийци на императрица Елизабет като Луиджи Лукини, те бяха само имитации. Може да са били истински безумци, заловени на местопрестъплението точно в мига, в който някаква фикс-идея се е била появила в главите им… И оттогава тази именно идея е останала в техните глави като удивителен знак, а те са се вкопчили в нея, застанали на един крак и увиснали във въздуха.“ Гунар Хемлиг и Андерш Фискюнгел, восъчни фигури. „Моронтьорн“, музей на восъчните фигури. Дори и мишките бяха изкуствени, задвижвани от скрити в стените моторчета.