Каква нежност изпитваше той — какво ликуване го беше завладяло! — към техните восъчни лица с (това беше странно) восъчните им сълзи на болка, или укор, или нищета: Гунар и Андерш, и любовницата на Свен Стрьомберг с нейната набръчкана вратовръзка, и дори Нилсон, всички те, восъчни експонати, свързани към жиците с бутони за опашната кост или пък незабележимо управлявани от разстояние с компютри по безжичен път. Ужасната им безпомощност. Една идея оставаше като удивителен знак в сладкия на вкус розов восък на главите им: врящото гърне, гърнето! Докато тук, тук — Ларш беше стигнал до вратата на апартамента си и си търсеше ключа, — тук, в собственото му разтревожено легло, под отметнатия и смачкан юрган, окото на баща му, светнало, спокойно, неподвижно, здраво и безочливо, буен бял лъч, откриваше Божията пустош. Един жив бестиарий, странно изобилстващ, излъчващ бялата светлина на излишеството, а те се отвръщаха от него, отбягваха го и дори да не го иронизираха, страняха надалеч от него, мазната човка не ги беше докопала, нямаше привидение, нямаше сфера, нямаше яйце, нямаше кълбо, нямаше неразгадаемо или насилващо око. Той се опитваше да насили ключа във вратата, в собствената си врата — не ставаше. Тогава осъзна, че това е друг ключ — ключа за книжарницата на Хайди, и затършува из джоба си, за да намери своя ключ.
Живееше на партера, точно зад мъничкото коридорче, скосено под ъгъл в стената. Тук имаше един болнав стар кожен фотьойл със строшен крак, оставен на това място от един лекар много отдавна, защото му се налагало да получава някакви големи колети. Никой не знаеше какво бе имало в тях, това само означавало, че лекарят е богат — къщата си беше отживяла времето, беше виждала магически доставки: огромни глазирани торти, дамски шапки с пера и панделки, птици в клетки. Легендарният фотьойл издаде характерното си изскърцване и иззад ъгъла, откъм малкото коридорче се появи жена с бяла барета на главата.
— Госпожа Еклунд ми каза къде живеете. Стига — добави тя — да сте човекът, когото търся.
Тя носеше споменатата вече бяла найлонова чанта.
— Ларш Андеменинг? Нали владеете полски? Не приличате на швед.
Последният човек, който му беше казал това — че не прилича на швед, — беше осиновителката му; тогава той беше на шестнадесет години. Това го накара да избяга от нея: тогава още не беше научил чий син е.
— Аз съм бежанец.
Тя не изглеждаше изненадана.
— Добре, да започваме — тя пристъпи напред покрай него в миниатюрния му апартамент — където беше леглото му, смачканият му юрган. Друго човешко същество беше влизало тук от преди много повече от година. Почувства се унизен. Или по-скоро изпита чувство, което не познаваше. Беше засрамен, бесен. Втурна се да отмести дрехите от стола. Разчисти масата светкавично с ръка. Беше изложен без защита, беше го обхванал страх, ликуваше.
— Госпожа Еклунд ви е казала да дойдете тук ли?
— Защото вие нямате телефон.
— А вие не искате да си оставите своя телефон. И не искате да кажете къде живеете.
— Но нали трябва да внимавам.
— За какво да внимавате? — попита той.
— За това, което ми е поверено. — Тя поклати чантичката си. — Аз по природа съм импулсивна… трябва да внимавам. Вече две седмици ви наблюдавам. Вече си съставих мнение.
Вниманието му беше погълнато от акцента и. Като Княгинята ли говореше? Но дори и Княгинята не беше толкова самоуверена.
— Госпожа Еклунд ми обясни къде да гледам. В понеделник в „Моронтьорн“. Аз ви подложих на проверка. Вие разбирате от тези неща. Ако можете да го направите, ще ви наема.
— Какво да направя?
Сега тя бе седнала на крайчеца на леглото му.
— Нужен ми е преводач.
— Аз не съм преводач — каза Ларш. Никога не съм се занимавал с такова нещо.
— Вие, шведските интелектуалци, можете да вършите всичко. Госпожа Еклунд твърди, че Стокхолм е пълен с литературни виртуози. Професори по история, които се занимават с литературна критика, критици, които извършват преводи, специалисти по всякакви чужди езици…